Джим Батчер - Фурията на капитана

— А ако не сгреши?

— Надхитри я. Накарай я да се открие.

Тави сложи ръка на стената до себе си.

— Както направи ти във Втора калдеронска.

— Точно така. Малко хора осъзнават, че нито мечовете, нито ръцете, нито фуриите сами по себе си са опасни, Тави. Разумът е опасен. Волята е опасна. А ти имаш предостатъчно и от двете.

Тави се намръщи и обмисли чутото, докато гледаше опонента си.

Ръцете му спряха да треперят.

По стълбата зад тях се раздадоха стъпки и капитан Налус се качи на стената. На бузата му, на мястото, където беше паднал сърпът, разпаряйки плътта до костта, се виждаше нова превръзка.

Тави беше чул, че той е заповядал просто да сложат няколко шева и „да не прахосват силите на лечителите за такива драскотини, когато животът на други хора е в опасност“.

— Ваше височество — каза Налус и кимна на Тави. — Готов ли сте?

Тави взе оръжието от Арарис и метна ремъците през рамо.

— Готов.

— Последвайте ме — каза Налус.

Тави последва капитана, който неохотно се беше съгласил да ръководи процеса, право към Наварис. В същото време тя започна да се движи към тях, стройна и смъртно опасна.

На руините се бяха събрали много хора — легионери и придружаващи легиона. Хиляди хора. Някои се бяха качили по стени и полуразрушени покриви, за да имат по-добра гледка към върха на стената.

Той едва успяваше да ги забележи в тъмното, но на покрива на една от най-близките сгради видя да се развяват белокосите гриви на маратите, Кайтай и нейните хора.

Той им кимна и гръмкият звук от едновременни удари с юмруци по нагръдниците наруши тишината на нощта.

Те стигнаха до средата на стената едновременно с Наварис. Тави спря на достатъчно разстояние от нея, за да има възможност да избегне внезапна атака. Капитан Налус застана между тях.

— Наварис от Фригия? — каза той. — Готова ли сте?

Погледът на безцветните й очи беше насочен към Тави.

— Готова.

— Гай Октавиан — продължи Налус. — Вие готов ли сте?

— Готов.

Налус се огледа.

— Припомням ви, че битката се води до смърт. Длъжен съм да попитам дали някой от вас има намерение да отстъпи и да избегне безсмисленото кръвопролитие?

— Не — отговори Тави.

Наварис не каза нито дума, само леко се усмихна.

Налус въздъхна.

— Гай Октавиан, вашето оръжие.

Тави се подчини и протегна мечовете си с дръжките към Налус.

Капитанът ги изследва за наличие на отрова и ги върна на Тави, като преметна празните ремъци на рамото си.

— Наварис от Фригия, вашето оръжие.

Той подложи остриетата на Наварис на същата проверка и увеси на рамото си и нейните ремъци.

— Добре — каза той. — Нито една от страните да не се движи, докато не се отместя и не преброя до десет. Веднага щом свърша, и двамата противници могат да действат. Разбрахте ли ме?

И двамата отговориха утвърдително. Налус пристъпи между тях и забърза надолу по стената, за да слезе на земята. Това сякаш продължи цяла вечност и през цялото това време Тави гледаше Наварис в очите.

— Едно! — извика Налус.

— Нервен ли си, момче? — тихо попита Наварис.

— Иска ми се да поспя — отговори Тави. — И съм леко гладен. По-късно смятам да закуся и да дремна малко.

— Ще можеш да си починеш добре — каза Наварис. — Това ти го обещавам. И никога повече няма да огладнееш.

— Две! — извика Налус.

— Любопитен съм — каза Тави, — как успя да оцелееш, когато „Мактис“ потъна?

— Арарис уби призователя, с когото се биеше. Но ти твоя само го потроши. Сложихме го в лодката и той ни скри от левиатаните.

— Три! — извика Налус.

Устните й се разтегнаха в безсърдечна усмивка.

— Трябваха му три дни, за да умре. Беше достатъчно, за да се отдалечим от Пътя.

Тави почувства прилив на гадене от подобно описание. Три дни… Врани, това е лош начин да умреш. Въпреки че той предположи, че и добрите не са толкова много.

— С нетърпение очаквах това — каза Наварис.

— Четири!

— Защо? — попита Тави.

— Защото ти си просто примамка, момче.

Погледът й за момент спря да го фиксира и се фокусира върху отрязъка стена зад него.

— Когато умреш, Валериан ще дойде за мен.

Тя потръпна.

— И това ще бъде бой, който си струва да се гледа.

— Пет!

— Първо трябва да спечелиш този — каза Тави.

Наварис наклони глава и очите й отново се втренчиха в него.

— Шест!

— И аз съм любопитна — каза тя. — Ти наистина ли си принцепс Октавиан?

Тави й отговори с копие на нейната лека усмивка.

— Ще го разберем съвсем скоро.