Джим Батчер - Фурията на капитана

— Тави — чу Исана шепота си. — О, мой Тави.

Тълпата застина напълно, неподвижна като околните руини и още по-тиха. Това беше непоносимо за Исана, това напрежение, и тя започна да се люлее напред-назад, опитвайки се да сдържи сълзите, които замъглиха погледа й.

— Тави — прошепна тя.

И тогава бойният вик на маратите изпълни въздуха.

Варварите надаваха радостен рев от своя покрив. Дивите свирепи крясъци на хората гръмнаха над камъните. Исана гледаше, зашеметена, умът й вяло долавяше значението на звуците, идващи отзад.

Тави.

Те приветстваха Тави.

Нейният син се появи на ръба на покрива и разрушеният град избухна във викове…

Алеранците закрещяха с пълно гърло. Легионерите започнаха да блъскат с юмруци по гърдите в единен гръмоподобен ритъм. Някъде в руините призивно зацвилиха коне.

Кучетата, живеещи в лагера, завиха в нестроен хор. Барабанистите на легиона радостно заудряха по своите инструменти, тръбачите веднага ги подкрепиха.

Шумът беше толкова силен, че повредената секция на стената близо до Исана затрепери и рухна.

Изгарящ ураган от възторг помете съзнанието на Исана, заплашвайки да я побърка. Тя затвори очи, за да го преодолее, и само подкрепата на Ерен й позволи да не падне на колене.

Емоциите бяха прекалено изгарящи. Трябваше да бъдат изтласкани, насочени далеч от нея, преди да я подлудят. Тя отвори очи и се насили да се изправи.

— Аве! — извика тя. — Аве, Гай Октавиан!

Ерен я погледна, а след това подхвана вика й.

— Аве, Гай Октавиан!

Заобикалящите ги легионери бяха следващите, подхванали вика.

— Аве, Гай Октавиан!

Викът се разпространи бързо, от руина на руина, от центурия на центурия, от улици към други улици.

— Аве, Гай Октавиан!

— Аве, Гай Октавиан!

— Аве, Гай Октавиан!

Обезумялата тълпа продължаваше да скандира името му и Тави беше готов да скубе косата си от отчаяние.

Арнос бягаше.

Сенаторът изчезна от мястото, където беше на стената, и Тави го забеляза сред тълпата, наметнал качулката на практичния кафяв плащ.

Това обясняваше защо беше облечен в прости дрехи за пътуване вместо скъпи одежди.

Тави посочи към него и започна да крещи на своите хора да хванат Арнос, но ревът на тълпата стана още по-силен. Никой не се втурна след него, въпреки че Арнос се намираше в самия център на тълпата.

Тави се обърна към Кайтай и изкрещя името й.

По никакъв начин не би трябвало да го чуе, не и при такъв рев на тълпата, но тя се обърна към него с концентрирано изражение на лицето.

Тави й показа знака на враг, за бягство и за преследване. После посочи към Арнос.

Очите на Кайтай се разшириха и тя обърна глава в посоката, посочена от Тави. Присви очи и извика нещо на маратите до нея.

Варварите се надигнаха и се втурнаха, скачайки по покривите и върховете на разрушените стени, гъвкави и пъргави като ловуващи котки.

Един от тях се приземи в пространството, разчистено от Бойните врани за майката на Тави, и извика нещо на Ерен. След това се втурна в тълпата.

Тави му сигнализира да остане и да защитава, поверявайки му охраната на Исана.

Ерен кимна и подаде ответен знак, че е разбрал, който много приличаше на поздрава на легиона, след което приближи към изглеждащата разстроена и объркана Исана.

И нищо чудно, помисли си Тави. Дори на покрива бурята от емоции сред тълпата отдолу дразнеше усещанията му. А майка му би трябвало да е почти припаднала.

Тави се обърна и погледна към стената, където чакаше Арарис. До тази вечер той никога не беше правил скок с такава дължина и досега способността му да скача беше чисто теоретична, докато не го направи.

Щеше да се изненада, ако успееше да го направи без гонещата го кървава маниачка зад себе си.

Но нямаше избор. Така или иначе нямаше как да мине по земята през все още ревящата тълпа.

И той се съсредоточи върху намерението си, набирайки сила от камъка под него и скорост от нощния бриз, след което отново прелетя през пространството между стените.

Приземи се твърде тежко и се блъсна в масивната каменен зъб на кулата, преди да успее да спре. Бронята частично смекчи удара и той се оттласна от камъка, докато Арарис приближаваше към него.

— Арнос! — изхриптя Тави.

Арарис кимна и очите му се съсредоточиха върху тълпата отдолу.

— Виждам го.

— След него — каза Тави.

Арарис хукна по зъбците и Тави го последва, като се взираше надолу, докато не видя фигура в кафяв плащ с качулка, грубо проправяща си път през тълпата в посока към разрушения град.