Джим Батчер - Фурията на капитана

Арнос умря там, в локва от собствената си кръв, изплашен, самотен, сломен.

Тави не искаше да губи време да оплаква глупак, но изпитваше съжаление заради ненужната смърт на толкова много алеранци. Дори и на сенатора.

Такива неща не трябва да се случват на никого.

Тави придърпа плаща на Арнос над главата му, покривайки лицето, след което попита Арарис:

— Как е тя?

— Не е добре — отговори Арарис. Той беше откъснал парче от наметалото си, беше го сгънал няколко пъти и го беше притиснал към гърба й. — Пулсът е много слаб. Мисля, че има дупка в белия дроб и може би там се натрупва кръв. Не смея да я преместя и… — Арарис замръзна за секунда, после се наведе напред, ноздрите му се разшириха.

— Какво?

— Мисля… мисля, че този болт е бил отровен.

Тави се наведе и подуши. От раната в предната част на тялото на перачката се усещаше слаб специфичен мирис на нещо остро, напомнящо миризма на лимон.

— Тук има белина — каза той. — Маестро Килиан ни научи да я разпознаваме. Тази отрова ускорява сърцебиенето на жертвата, докато то не се пръсне. А също и ослепява. Не знам каква е другата миризма.

— Гранясало гарово масло — каза Арарис.

— Само съм чел за него. Сигурен ли си?

— Повече от сигурен.

— Врани — каза Тави. — Това е жената на Първото копие.

Арарис поклати глава.

— Нямала е късмет, бедната.

— Насам! — извика зад тях Кайтай. Миг по-късно тя се появи, придружена от маратите и трима уморени лечители, включително трибун Фос.

Мечкоподобният трибун веднага прегледа раната и изслуша обясненията на Тави за отровата.

После той и другите лечители сложиха жената на носилка възможно най-внимателно и я отнесоха, а маратите заеха позиция около Тави.

Тави проследи носилката с поглед и разтри чело с ръка.

— Дайте ми два коня. Вържете покойния сенатор на единия от тях.

— Не можеш да отидеш при канимите — каза Арарис. — Те не играят честно. Само виж какво направиха с Арнос.

Тави поклати глава и се изправи. Вдигна хоризонтално ръка и каза:

— Арнос беше приблизително толкова висок.

— Да — съгласи се Арарис.

— А жената беше извита назад, темето й беше на нивото на главата му.

— Да.

— Раната на Арнос беше в центъра на гърдите му. Нейната беше на същото място и същото ниво, но леко вдясно, защото стоеше малко встрани.

Тави нарисува права линия с пръст.

— Тоест болтът е летял по хоризонтална траектория и с достатъчна скорост, за да прониже и двамата. А това означава, че е бил изстрелян от доста близко разстояние, а не извън градските стени.

Арарис се замисли над логичните му разсъждения.

— Значи не мислиш, че канимите са го направили.

Кайтай приближи и застана до Тави.

— Той смята, че алеранците са много по-способни от канимите, когато става дума за предателство и изстрели в гърба — каза тя тихо. — И е прав.

Тави намери топлата й длан и здраво я стисна. Тя стисна ръката му в отговор.

— Това ни оставя с въпрос, на който нямаме отговор — допълни Тави.

Арарис кимна.

— Ако не са канимите — промърмори той, — тогава кой е бил?

Валиар Маркус стоеше с хората си на южните бойници и наблюдаваше как принцепсът излиза от руините.

Втори кон, воден на повод, носеше увития труп на сенатор Арнос. Слънцето изгряваше и все по-ярко осветяваше земите около руините.

Балистата беше последвала делвичките с отрова. После стана рисковано, когато маратите се втурнаха да търсят скрития стрелец, но воалът му, създаден с помощта на призоваване, му послужи добре и той се изплъзна от тях.

Всичко отиде на враните, както често се случва с плановете. Маркус беше принуден да смени позицията си, когато сенаторът хукна да бяга.

Беше сигурен, че той ще се втурне към лейди Акватайн, давайки му шанс, но сенаторът избяга още преди края на дуела и Маркус трябваше да последва сянката му.

За щастие, това едва ли можеше да остане незабелязано в бъркотията около дуела и той успя да използва реакциите на ловуващите марати като пътеводител към сенатора.

Двойно благоприятната възможност, която най-накрая му се откри, беше като знак на съдбата, и той действа инстинктивно и моментално. Такива моменти не могат да бъдат предвидени и те никога не продължават дълго. Най-малкото колебание — и те отминават.

Беше чул, че „Давия“, която работила в легиона като перачка, е умряла в лечебна вана, когато отровата на болт накарала сърцето й да бие в бясно темпо, разпространявайки с кръвта смъртоносна гарова инфекция по цялото тяло, докато животът й просто не приключил.