Райчел Мид - Огнено сърце

— Здравей, Сидни.

Гласът се разнесе ненадейно. Сякаш звучеше от всяка част от килията и отекваше в стените. Беше женски, но звукът бе синтезиран, като че ли жената говореше през филтър. Не казах нищо, но вдигнах глава и се втренчих право напред, без да мигам. Ако помещението бе оборудвано с модерна звукова система, вероятно имаше и камери за нощно виждане, с които ме наблюдаваха. Алхимиците може и да се опитат временно да блокират сетивата ми, но несъмнено щяха да се подсигурят, така че самите те да разполагат с всички предимства.

— Знаеш ли къде си? — попита гласът.

Трябваше да преглътна няколко пъти, преди езикът ми да се раздвижи и да формулира думите.

— В плен на шайка болни воайори, на които им доставя удоволствие да гледат едно голо момиче?

— Ти си болната, Сидни. — Гласът бе лишен от всякакви емоции. — Тъмнината, която те заобикаля, е нищо в сравнение с мрака, обсебил и осквернил душата ти. Ние ще ти помогнем да го прогониш.

— Предполагам, че едва ли ще ми дадете дрехи и одеяло?

— Ти се възраждаш в света, в студ и голота. Дава ти се нова възможност да се спасиш.

Отново отпуснах глава върху коленете си и не отвърнах. Можеха да го украсят с всякакви метафори, които си пожелаят, но на мен ми бе ясно, че подобно лишение беше психологически метод, за да ме пречупят. Следващите думи на гласа го потвърдиха.

— Колкото повече ни сътрудничиш за собственото ти спасение, толкова по-удобен ще бъде престоят ти тук.

Сякаш по даден знак червата ми изкуркаха и аз отново се запитах колко време бе изминало.

— Задръжте си удобствата. Не се нуждая от спасение.

— Всичко, с което дойде, бе унищожено, с едно-единствено изключение. Това е знак на нашата добра воля. Ние не желаем да бъдем жестоки. Искаме да ти помогнем.

Запазих мълчание.

— Предметът е в килията ти, ако го искаш — добави гласът.

Ето че се започна: интелектуалните игри на алхимиците.

Не знаех какво да очаквам от превъзпитанието. Причината да се забулва всичко в тайнственост несъмнено бе да се внуши страх. Съвсем логично бе да се прилагат психически и физически мъчения. Когато искаш да премоделираш някого, първо трябва да прекършиш волята му.

Гласът не каза нищо повече и аз се заклех да не се улавям на въдицата им. При все това, колкото по-дълго седях, толкова по-силно ставаше любопитството ми. Какъв бе предметът, с който се опитваха да ме изкушат? Ако изобщо наистина имаше такъв. Знаех, че не бива да им се подчинявам. Знаех, че съпротивата е най-добрата тактика. Но любопитството продължаваше да ме гризе, а аз наистина нямах представа какво още имаше в тази килия. Едно проучване нямаше да навреди.

Станах и с изненада установих, че краката едва ме държат. Чувствах се леко замаяна, но в тъмнината поне нямах усещането, че стаята се върти. Пристъпих предпазливо напред с протегнати ръце. Не след дълго се ударих в стена. Повърхността бе студена като всичко наоколо, но гладка, с издълбани линии, което ме наведе на мисълта, че са тухли или плочки. Или ниши за микрофони и камери?

Огледът ми не продължи дълго. Килията беше приблизително два и половина метра на три и половина. Никъде не напипах врата. В единия ъгъл имаше мивка и открита тоалетна чиния, несъмнено за да се увеличи унижението при този експеримент. Напипах крана и го завъртях. Водата, която потече, бе ледена, но тъй като не долових странен мирис или вкус, подложих шепи, за да отпия, почувствала внезапно изгаряща жажда. Близо до мивката в стената бе закрепен малък диспенсър за течен сапун, от който се разнасяше миризма на антисептик. Едва не се усмихнах. Дори в килията за мъчения алхимиците не отстъпваха от хигиенните си стандарти.

След като не открих нищо друго, се върнах при първоначалното си място върху пода.

— Добре изиграно — признах. — Предполагам, че се хванах в капана.

Нищо не последва. След няколко секунди ми хрумна идеята да изследвам пода. Знаех, че те ме наблюдават и се наложи да преодолея стеснителността си, докато пълзях наоколо, прокарвайки ръце по всеки сантиметър от грубата повърхност. В крайна сметка единственото, което постигнах, бяха разранените ми колене.

— Тук няма нищо — казах. — Надявам се, че поне сте се насладили на представлението. Доста се постарах.

Внезапно ме заля ярка светлина. След целия този мрак аз извиках от шока и закрих очите си с ръце.

— Боли, нали? — попита гласът. — След като си живяла в мрак, е трудно да се върнеш към светлината.

Отне ми доста време, за да привикна. Дори когато най-сетне бях в състояние да сваля ръцете от очите си, пак се налагаше да ги присвивам. Взрях се напред и видях, че светлината идва от един квадрат в стената. Както подозирах, в стената бяха издълбани няколко ниши. Тази беше със стъклена повърхност, което позволяваше да надникна вътре. Нишата беше малка, но достатъчно голяма, за да побере източника на тази ослепителна светлина.