Райчел Мид - Огнено сърце

— Какво правите тук? — попитах ги.

— Исках да присъствам на заклинанието — отвърна Джил. Изгледа ме с дълъг и преценяващ поглед. — Освен това исках да поговоря с теб.

— Откъде знаеш къде сме… — Млъкнах. Ведно с всичко останало връзката помежду ни се бе възстановила. Джил отново беше в синхрон със съзнанието ми и съдейки по измъченото й изражение, беше подвластна на всички смени на настроенията ми.

— Ейдриън — рече тя нежно. — Трябва да поспиш.

— Не мога. И ти знаеш защо. Не мога да рискувам да я изпусна. Тя все ще заспи и аз трябва да съм буден, за да я достигна.

— От дни се опитваш. Време е да признаеш, че нещо не е наред. Нещо те блокира.

Тя имаше право, но не исках да го призная. Исках да вярвам, че ако се опитам малко по-упорито или улуча подходящия момент, ще достигна до Сидни. Неотдавна говорих с Лиса в съня й, когато тя ми съобщи, че е претърпяла провал с алхимиците, и знаех, че все още притежавам способността да създавам и контролирам сънища.

— Това няма значение — заявих упорито. — Джаки ще я намери. Тя ще успее. — Извърнах се към нашата домакиня. — Има още две неща, които можеш да направиш, нали?

Тя кимна.

— Едното може да се осъществи само в тази фаза на луната. Другото може да бъде направено почти по всяко време. Просто изисква много повече психическа енергия и някои рядко срещани съставки, с които не разполагах. Беше ми нужно време, за да ги набавя.

— Тогава да действаме.

Магията при новолуние трябваше да бъде извършена на открито. Джаки бе изградила олтар, покрит с тамян и други предмети. Ние стояхме на разстояние и наблюдавахме мълчаливо. Заклинанието се състоеше от неразбираеми думи и жестове, а аз се унесох в спомени за всички онези случаи, когато бях със Сидни, докато Джаки правеше магии. Сидни притежаваше вродена дарба да усеща магията и всеки път затаяваше дъх, а в очите й се четеше възхита и преклонение, докато наблюдаваше наставницата си. Аз не чувствах нищо, освен страха и надеждата, които се бореха в мен.

Джаки най-после се изправи, върна се при нас и поклати глава.

— Нищо. Съжалявам. Ще опитам другото заклинание.

Направи го вътре в къщата — впечатляващо постижение на магическите й способности, в резултат на което създаде във въздуха голям въртящ се диск. Беше изразходвала толкова много психическа енергия, че едва не се строполи в несвяст на пода, но аз я подхванах, преди да падне.

— Все още нищо. — Чак тогава, когато видях, че сълзите й всеки миг ще рукнат, разбрах колко дълбоки са чувствата й към Сидни. — Мислех, че едно от двете заклинания ще е успешно. Но всеки път пред мен се изпречваше тъмна стена. — Отведохме я в дневната, а аз отидох да потърся в кухнята нещо за ядене. Бях научил едно важно нещо за изтощените магьосници — нуждаеха се от калории. — Случи ми се нещо подобно, когато сестра ми беше в кома.

Джил потръпна.

— Смятате ли, че Сидни е в кома? Дали са я наранили?

— Не зная достатъчно за техните методи — отвърна Джаки и пое с благодарност чашата с ябълков сок, която й подадох. — Сигурна съм, че все още е жива, ала това е всичко.

Отпуснах се на малкия диван и се съсредоточих, докато изпадна в транс за съня. Не изглеждаше много вероятно, че ще успея там, където Джаки се бе провалила, но трябваше да опитам. Както се опасявах, се натъкнах само на безкраен мрак. Беше трудно да се каже къде свършваше нейният и започваше моят.

Когато дойдох отново на себе си, останалите ме наблюдаваха с мрачни и решителни физиономии.

— Върви си у дома, Ейдриън — рече Джил. — Почини си. Ще си й полезен много повече, ако си силен и отпочинал.

— Аз съм напълно безполезен — отвърнах сломено.

Когато бях със Сидни, без значение дали изгаряхме в пламъците на страстта, или просто седяхме и разговаряхме, не вярвах, че сърцето ми може да побере повече любов. А сега не вярвах, че може да понесе по-голямо отчаяние. Не, не само сърцето ми. Всяка частица от мен страдаше толкова силно. Другите често ми натякваха, задето се тровя с алкохол, ала истинската отрова беше тази всепоглъщаща мъка, която в крайна сметка щеше да победи.

И като заговорих за алкохол. За пръв път от месец насам, исках да пийна. Исках да се напия. Да пия, докато не пропадна в бездната на моя мрак, отвъд всички емоции, защото не можех да издържа повече и миг на този ад. Алкохолът щеше да притъпи духа и способността да създавам сънища, ала и без това досега сънищата ми с нищо не бяха помогнали на Сидни.

— Недей — рече Джил, отгатнала мислите ми. Приближи и седна до мен. — Все още има надежда.