Райчел Мид - Огнено сърце

Повечето бяха разни магически джунджурии, които Сидни не искаше да рискува да бъдат намерени от Зоуи. Имаше и дрехи, в случай че й се наложи да се преоблече, ако се изцапа, докато работи, обясни ни Джаки. Типично за Сидни беше да се погрижи за всичко. Имаше още и една кадифена мантия и няколко книги с магии. Разгърнахме внимателно дрехите, търсейки отчаяно някой изпаднал косъм. Най-сетне намерих един, фин и блестящ като истинско злато — близо до яката на пурпурната тениска. Подадох косъма на Джаки и разгърнах тениската. Едва се удържах да не избухна в сълзи.

Това беше тениската, която й бях изрисувал — пурпурна, с голямо пламтящо сребристо сърце. За част от секундата ни видях отново двамата в онази претъпкана и задимена сестринска къща. Седяхме на пода един до друг и когато се взрях в очите й, видях отразен в тях собствения си копнеж. Целувката й разтърси моя свят и в онзи момент, без значение колко упорито го отричаше тя, ние се свързахме навеки.

Притиснах тениската до гърдите си. От нея все още се разнасяше едва доловимото ухание на парфюма на Сидни.

— Ще взема това.

Джаки кимна.

— Върви при приятелите си. Ще ми отнеме известно време, докато се концентрирам и направя магията.

— Трябва да я намериш — изрекох задъхано и сграбчих ръката й. Знаех, че звуча налудничаво и отчаяно. Но точно така се чувствах в онзи момент. — Трябва. Ако нещо й се случи… Аз не мога… Това е…

В очите на Джаки заблестяха сълзи и за моя изненада тя ме прегърна.

— Ще направя всичко, което мога. А сега ти трябва да се съвземеш и успокоиш.

Не бях сигурен дали съм успял да го постигна, преди да се върна при Еди, Маркъс и останалите, но те бяха толкова заети със собствените си тревоги, че не ми обърнаха внимание. Само Еди забеляза появата ми. Лицето му бе мрачно, а челото — набраздено от тревога и отчаяние.

— Опитах се — прошепна той, — опитах се, Ейдриън. Никога нямаше да я оставя, ако знаех. Щях да остана с нея до края. Животът си щях да дам и…

С мъка овладях чувствата си. Еди бе изгубил още един приятел. Лош късмет, както се казва. Той бе един от най-дръзките и способни пазители, но не го вярваше заради неуспехите, които бе преживял. Когато се взрях в очите му, съзрях пламъка на всепоглъщащата себеомраза, която го разяждаше. Познавах това чувство, което тровеше и мен.

— Зная, че би го пожертвал — уверих го. — Но не си могъл да сториш нищо.

Той поклати глава и зарея изтерзания си поглед в пространството.

— Бях пълен глупак. Изобщо не биваше да се хващам на тези приказки за заклинания и магии. Но след като я видях какво направи с огъня, всичко изглеждаше толкова… Ами, реално. Повярвах й. Изглеждаше логично.

Усмихнах му се безрадостно.

— Защото тя го умее. Тя е обучена да убеждава хората да повярват в разни неща. И да ги надхитрява. Никакъв шанс не си имал. — Също така бе готова да пожертва своя живот, за да спаси приятеля си, ала никой не я бе обучавал на това. Това просто й идваше отвътре.

Еди нямаше да се огъне толкова лесно и аз го оставих на болката му, за да остана насаме с моята. Айнщайн ми бе казал, че дори със стабилизатора на настроението тъжните събития ще ме натъжават, а щастливите ще ме радват. Бил е прав, защото докато седях там, а моят свят се разпадаше около мен, имах чувството, че никога не съм вземал и едно от онези хапчета. Черното, задушаващо отчаяние, което мислех, че съм стъпкал и пропъдил завинаги, се процеждаше във всяка частица от съществото ми. Ненавиждах се. Ненавиждах живота си, защото Сидни я нямаше в него.

Нещастието ме обгръщаше с лепкава пелена, също както в старото време, когато владеех магията на духа — само дето духът вече го нямаше. Ако беше с мен, нямаше да се чувствам толкова дяволски ненужен. Не можех да дам нищо на Сидни. Никога не съм могъл.

Но Джаки можеше. Ако нямах сили да се изтръгна от това задушаващо отчаяние, можех поне да потърся светлината на надеждата в някой друг. Джаки щеше да успее. Щеше да намери Сидни и някак си, може би с вудуто на Маркъс и юмруците на Еди, щяхме да си върнем Сидни. Вкопчих се в тази искрица надежда, раздухвайки я до малко пламъче, което пропъди част от мрака в сърцето ми. Вината и себеомразата позаглъхнаха и аз си казах, че трябва да бъда силен. Заради Сидни. Тя ми вярваше.

Но когато Джаки се върна, по лицето й прочетох, че магията не се е получила.

— Опитах се — рече тя със зачервени очи. — Мислех, че съм се свързала с нея, но нямаше за какво да се заловя. Никакви образи. Само мрак.