Райчел Мид - Огнено сърце

— Тя жива ли е? — попитах, едва разпознавайки собствения си глас.

— Да — отвърнаха в един глас Джаки и Маркъс.

Изгледах ги въпросително.

— Ако беше мъртва, щях да успея да изрека заклинанието — каза Джаки, без да уточнява.

— Те нямат да я убият. Не е в техния стил — поясни Маркъс. — Твърде много ценят хората си. Просто ще се опитат да я променят, да я накарат да мисли различно.

— Ще я превъзпитат — отроних глухо.

Той разпери безпомощно ръце.

— Е, те го наричат така.

— Доколко могат действително да я променят? — попита Еди. — Имам предвид… Тя е Сидни. Тя ще бъде същата. Нали? Ще се бори с тях.

Маркъс мълча дълго, преди да отговори.

— Разбира се. — Не беше толкова добър лъжец като Сидни. Обърна се към мен. — Тя никога не си е правила татуировка със солта, нали? — Поклатих глава, но по лицето му разбрах, че вече знаеше отговора. Не казах нищо за вероятната, но недоказана защита, която осигуряваше на Сидни ползването на магията. Не разполагахме с нищо конкретно, освен думите на Инес, но Сидни беше оптимистично настроена и смяташе да проведе някои експерименти върху себе си, когато имаше време. Което сега очевидно изтичаше.

— След като всичко се уреди — ми бе казала тя. — Тогава ще имаме време.

Останах буден през цялата нощ, неспособен да намеря покой. На следващия ден групата ни бе извикана в дома на Кларънс за среща с алхимик на име Мора. Тя беше на възрастта на Сидни с къса кестенява коса, подстригана на черта с прав бретон. Беше облечена в униформата на „Амбъруд“.

— Аз съм новият алхимик, назначен в Палм Спрингс — заяви с хладен, официален тон. — Ще бъда посредник във всички евентуални проблеми и конфликти, които могат да възникнат с мороите. Доколкото разбрах, принцесо, вие вече сте се приспособили към живота в училището и се съмнявам, че ще има причина да общуваме често.

Останалите от нас гледаха мрачно. Всички знаеха, че Сидни е била отведена насила, въпреки че не всички причини им бяха известни. Онези, които не подозираха за мен и Сидни, предполагаха, че са я отстранили, задето се е сближила прекалено много с нас — което всъщност не беше много далеч от истината.

Мора раздаде на всички ни визитката си.

— Тук са написани моят имейл и телефон, ако искате да се свържете с мен. Имате ли някакви въпроси?

— Да — казах аз. — Къде са Сидни и Зоуи Сейдж?

Усмивката на Мора беше любезна като на политик, но аз видях в очите й онзи леден поглед, присъщ на алхимиците. Съмнявах се, че тя би изтърпяла да остане в една стая с мен, ако знаеше предисторията на Сидни, ала беше очевидно, че Мора хранеше обичайното презрение и недоверие към моята раса.

— Съжалявам — отвърна тя хладно. — Аз просто отивам там, където ме изпратят. С мен не се споделя секретна информация. Ще трябва да се обърнете към моите началници, ако искате да научите подробности относно новото назначение на сестрите Сейдж. — По тона й беше ясно, че не вярваше, че някой ще ми ги каже и поне по този въпрос двамата бяхме на едно мнение.

Тази сутрин не бях пил стабилизатора на настроението и през целия ден не усетих някаква промяна. Джаки ми каза, че смята да опита други магии за търсене след две седмици, когато настъпи новолуние. Обещанието й, както и надеждата, че мога да си върна магията на духа, ме държаха далеч от касата с водка. Най-голямото ми постижение беше посещаването на занятията. Исках единствено да си остана вкъщи и да се свия в някой ъгъл. Или да продължа да тормозя Маркъс за последни сведения. Единствено мисълта за Сидни ме караше всеки ден да ходя в „Карлтън“. Тя нямаше да иска да отсъствам от часовете, не само защото вярваше в необходимостта от образование, но и защото смяташе, че рисуването ме предпазва от черната пропаст на отчаянието. Влачех се като робот из кампуса и рисувах картини само в сива и черна гама.

Три дни след като спрях хапчетата, вече бях сигурен, че мрачните ми настроения са се завърнали. Беше също както преди.

Когато се събудих на петия ден, долових първите проблясъци на духа.

Едва не се разплаках. Беше минало толкова време и когато разпрострях сетивата си, докосвайки онези искрящи, проблясващи нишки магия, имах чувството, че досега не съм дишал свободно. Това беше най-важната, най-съществената част от мен, която бях изгубил. Как съм могъл да се откажа от нея? Все още не можех изцяло да я уловя и овладея, но сладостта на тази сила бе опияняваща и съживяваща. За пръв път от изчезването на Сидни изпитах истинска надежда, както и желание да се обадя на Лиса. Бях затворил крана на безнадеждността и внезапно почувствах в себе си мощ да завладея света.