Райчел Мид - Огнено сърце

— Има ли? — Облегнах се на рамото й, чудейки се как все още можеше да го вярва, особено след като беше директно свързана със сърцето ми.

С периферното си зрение забелязах на другия край на масата Хопър. Бях го оставил тук след онази нощ, когато отвлякоха Сидни, което беше много лошо от моя страна.

— Какво ще стане с него? — попитах Джаки. — Има ли начин да го съживиш?

Тя погледна златистия дракон.

— Не. Сидни е единствената, която може да го призове. Отразява му се добре, ако го държиш близо до себе си, дори и във формата на кристал, но ако някога излезе от това състояние, ще е слаб и болен. Разбира се, след изтичането на една година, той и без това ще се върне в своето измерение. Но е нещастие да си заключен в това неподвижно състояние толкова дълго.

— Зная как се чувства — промърморих. Жалко, че не можех да изведа Хопър да пийне с мен. Би могъл да стане Хопър Бармана.

Еди изгледа с презрение Хопър, но аз подозирах, че това чувство бе по-скоро насочено към самия него, отколкото към лъскавия дракон.

— Толкова съм глупав — избъбри дампирът. Напоследък това бе неизменният му рефрен. — Изобщо не биваше да й вярвам. Крещях онова „заклинание“ отново и отново насред полето и всичко, което постигнах, бе да им осигуря още време да избягат с нея.

— Тя просто те е защитавала — обади се Джил.

— Аз трябваше да я защитавам, това беше моята задача — изръмжа Еди.

Джаки допи сока си и посегна към кесията с курабийки.

— Какво заклинание ти каза да изречеш?

Еди смръщи вежди.

— Cent… centrum premanebit. Това истинско заклинание ли е?

— Не, поне доколкото ми е известно. — Джаки му хвърли съчувствен поглед, който той дори не забеляза. — Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, фразата е на латински. При много магии се използва този език.

— Какво означава? — попита Джил. Аз все още се облягах на нея, ала мислите ми се рееха, докато прехвърлях наум близките барове. В центъра бяха по-приятни, но можех да се натъкна на познати, ако отида в „Карлтън“. Исках ли да бъда сам, или не?

— Ами, centrum означава център — отвърна Джаки. — Premanebit е глагол в бъдеще време. Може да се преведе като „остава“. Или може би „устои“. Двете думи заедно ще звучат като „центърът ще устои“.

Вдигнах рязко глава.

— Почакай — прошепнах с пресекващ глас. — „Центърът ще издържи“.

Прощалните думи на Сидни. Не са били за Еди, а за мен.

Последните останки от самообладанието ми се стопиха и аз рязко се изправих. Джил се пресегна към мен.

— Ейдриън.

— Ще се видим по-късно, приятели. — Отправих се към вратата, като пътьом взех Хопър и го пъхнах в джоба на якето.

Центърът ще издържи.

Ще издържи ли наистина, Сидни? Защото аз се разпадам.

— Къде отиваш? — подвикна ми Еди.

— Навън — отвърнах. — План за бягство номер осемдесет и осем: иди някъде, където за известно време няма да чувстваш нищо.

Двамата с Джил се спогледаха разтревожено.

— Кога ще се върнеш?

Centrum premanebit.

Поклатих глава и се извърнах.

— Вече няма значение.

Събуди ме студът. Нямах представа колко дълго съм потъвала и изплувала от непрогледната тъма, без сънища и видения, нито колко време е изминало, откакто бях във вана със семейството си. Съдейки по пресъхналата си уста и замаяната глава, в тялото ми все още имаше някакъв наркотик, но явно бяха намалили дозата, за да дойда в съзнание.

Лежах върху груб и неравен бетонен под, който не само не пропускаше никаква топлина, но беше още по-неудобен, защото беше влажен. Това засилваше усещането за студ, който се процеждаше в костите ми. Бавно и с усилие се надигнах до седнало положение и се обгърнах с ръце в напразен опит да се стопля. Във влажната килия не беше повече от десет градуса, а фактът, че бях гола, не помагаше.

В помещението цареше мрак. Черен като катран. И преди съм била в тъмнота, но тази бе непрогледна. Нямаше нищо, нито дори искрица светлина, за да могат очите ми да привикнат. Мракът беше почти осезаем, тежък и задушаващ. Трябваше да се осланям на останалите си сетива, за да добия представа какво ме заобикаля, но в тази зловеща тишина слухът ми не долавяше никакъв звук.

Зъбите ми започнаха да тракат и аз притиснах колене към гърдите си. Потръпнах, когато твърдият под одраска кожата ми. Свих се на топка, неспособна да повярвам, че съвсем доскоро съм била сред пустинята. Колко време бе изминало оттогава? Нямах понятие, нито знаех къде съм сега. Наркотикът, с който ме бяха упоили, бе спрял хода на времето. Можеше да са минали дни или минути от отвличането ми.