Райчел Мид - Рубинения кръг

— Не, идеален е.

Джил плесна ръце възхитено.

— Годежен пръстен!

— Вдигни ръка — заповядах. — Покажи съкровището.

Дмитрий се ухили, а Роуз се подчини и вдигна ръка, за да го видят останалите. Беше истински шедьовър на бижутерийното майсторство. Голям, съвършено шлифован кръгъл диамант бе поставен в изящен като дантела, квадратно оформен, филигранен платинен обков, обрамчен по края с миниатюрни сини опали. Беше истински годежен пръстен, ако изобщо можеше да има такъв. И напълно смайващ избор.

— Ти ли го избра? — попитах Дмитрий. Честно казано, очаквах от него да огъне с голи ръце парче стоманена тел и да й го поднесе.

— Той го избра — отвърна Роуз и обичайното й чувство за хумор се завърна. — Не спираше да ми повтаря, че след като вече съм навършила двайсет, е само въпрос на време да ми предложи да се оженим. А аз му заявих, че ако смята да го стори, по-добре да купи някой много як пръстен, достоен за рок звезда — нищо дискретно.

— Този наистина е достоен за рок звезда — подхвърли Еди. — И кога се случи това събитие?

— Преди месец — отвърна Дмитрий. — Убедих я да го носи, но все още не мога да я уговоря да определи датата на сватбата.

— Всяко нещо с времето си, другарю — ухили се Роуз. — Може би като навърша трийсет. Няма защо да бързаме. Освен това със сигурност в близките дни Кристиан ще предложи на Лиса. А ние не искаме да ги засенчим.

Дмитрий поклати раздразнено глава, но продължи да се усмихва.

— Ти винаги си намираш извинение, Роза. Някой ден…

— Някой ден — съгласи се тя.

Останахме до късно, докато споделяхме новините в живота на всекиго от компанията и най-накрая се разотидохме по леглата. Роуз и Дмитрий щяха да спят в дневната, а Джил превърна кабинета в своя спалня, както винаги когато ни гостуваше. Деклан бе заспал отдавна и след като се уверих, че е удобно настанен в детското си креватче, се отправих към нашата спалня. Бяхме наели стара викторианска къща и спалнята ни бе разположена в една кула, пристроена странично към къщата, представлявайки нещо като отделно крило. Обичах кръглата форма на стаята и уединението. Караше ме да се чувствам, сякаш сме в нашия фамилен замък.

Тъй като Джил бе окупирала обичайното място, където учеше Сидни, не се изненадах да я заваря седнала върху леглото с кръстосани крака, заобиколена от книги и учебници, облечена в къс пеньоар.

— Преоблякла си се — отбелязах, като затворих вратата зад гърба си. — Надявах се да се полюбувам още малко на онази червена рокля.

Тя се усмихна и затвори учебника със заглавие „Минойско изкуство и архитектура“.

— Мислех, че този тоалет ще ти хареса повече. Но ако искаш, бих могла отново да я облека.

Помогнах й да събере на купчина учебниците и книгите и ги преместих от леглото, за да седна до нея.

— Зависи — отвърнах аз и прокарах ръка по крака й. Има ли нещо отдолу?

— Не. Навярно трябва да се преоблека. — Тя се престори, че става, а аз сграбчих ръката й, притеглих я надолу и я съборих върху леглото.

— Дори не си го и помисляй. — Тя обви ръце около врата ми и аз забелязах, че все още не е свалила пръстените си, което ми напомни за голямата новина на нашите гости. — Чудех се дали Роуз и Дмитрий ще имат деца, или не — отбелязах. — Но предполагам, че този въпрос още не е на дневен ред, имайки предвид, че той дори още не може да я закара до олтара.

Сидни се засмя.

— Аз пък мисля, че ще го направи много по-скоро, отколкото смяташ. Тя така си говори, но се обзалагам, че накрая ще се предаде. Като мен.

— Да, но Великов не е такъв чаровник като мен. Нито толкова добър готвач. За него битката ще е много тежка.

— Може би трябва да му дадеш някои напътствия — подразни ме Сидни.

— Може би — съгласих се. Приближих устни до нейните и я целунах, удивен как само едно нейно докосване винаги ме възпламенява. Дори след дълъг и уморителен ден, когато и да се прибера у дома при нея, неизменно се чувствах жив и пълен с енергия. Някога се страхувах, че ако не бягаме и не се крием, ако не живеем на ръба, страстта между нас може да угасне. Тъкмо обратното, стабилността и — което бе още по-важно — свободата я бяха разпалили още повече. Предчувствието, което имах миналата година, се бе потвърдило: аз не се нуждаех от духа. Имах нужда единствено от Сидни. Плъзнах ръка към колана на пеньоара й и установих, че тя го е завързала на някакъв моряшки възел, който само съпругата ми можеше да отвърже. — О, хайде де — изпъшках аз.

— Съжалявам — засмя се тя отново. — Дори не се замислих за това. Честно.