Райчел Мид - Рубинения кръг

В първото училище толкова много ме харесаха, че директорът ми каза, че след като защитя бакалавърска степен, мога да започна като редовен учител на пълен работен ден, с по-добро заплащане и твърдо определен брой часове. Сидни не бе настоявала да се върна с колежа, но когато чу това, очите й светнаха и аз имах чувството, че вече пресмята каква част от цялостния семеен бюджет трябва да се отдели за моята учебна такса.

Никога не съм виждал този цялостен семеен бюджет, но очевидно включваше много неща. Засега успявахме да се издържаме петимата, да плащаме наема за къщата и дори си бяхме направили график кога ще можем да си позволим собствена къща, продължаване на моето и нейното образование и накрая образованието на Деклан. Беше изключително впечатляващо, че Сидни съумява да се справи с всичко, но аз вече бях свикнал да очаквам впечатляващи неща от нея.

Тя прегърна гостите ни, а след това взе Деклан от Джил. Това, което отначало бе започнало като преструвка — че Деклан е нашият син дампир — сега за нас се бе превърнало в реалност. Сидни обичаше малкото човече с цялото си сърце и както всички нас, би направила всичко за него. Тя го целуна по темето на къдрокосата главичка и бе възнаградена с усмивка.

— Como estas, mi amor? 7 7 Как си, любов моя? (исп.). — Б.пр. — попита, докато го отнасяше в кухнята, за да провери вечерята.

— На испански ли му говори? — попита ме Роуз.

— Да — отвърнах. — Всъщност тя му говори само на испански. Прочете в някаква книга за родителите, че децата трябва да се учат от малки на втори език.

— Трябва да сядаме на масата — обади се майка ми, стрелкайки ме шеговито с поглед. — Защото иначе може да се извърши престъпление спрямо изисканата кухня.

Това бе още едно от нещата, с които се бях заел, ведно с колекцията ми от различни работни места: готвенето. Установи се, че и в тази дейност не съм чак толкова зле.

По-късно, когато вечерята вървеше към своя край и всички седяхме около масата, се улових, че се оглеждам наоколо, все още неспособен да повярвам как се бе подредил животът ми. Никога не би ми хрумнало, че ще се оженя за момиче от човешката раса. И със сигурност не би ми хрумнало, че ще бъда толкова щастлив без магията на духа.

След като спасихме Джил и се съгласихме да отглеждаме Деклан, трябваше много бързо да решим къде да избягаме с новопридобитата си свобода. Северен Мейн беше нашият избор. Близо до цивилизацията, но достатъчно далече, за да не може някой да се промъкне незабелязано и да ни шпионира. Понякога все още се събуждах, изпълнен с противоречиви чувства. Чувствах се виновен, задето обичам Деклан толкова много и съм така щастлив да го наричам свой син. И винаги, винаги ще изпитвам вина, че не спасих Олив, че през онази нощ не използвах по-рационално магията на духа.

Но не можем да върнем миналото и сега ми оставаше единствено да уважа желанието на Олив и да осигуря на Деклан нормален живот, доколкото бе възможно. Засега, изглежда, се справяхме. Той нямаше представа, че се различава по нещо от другите. Само шепа хора знаеха, че в действителност не е мой син. А още по-малко знаеха истината за забележителния му произход. Всички, събрани тук на това коледно тържество, бяха част от тази елитна група. Всички знаеха за миналото на Деклан и споделяха отговорността да закрилят бъдещето му.

Замислен за това, погледът ми попадна върху Роуз и Дмитрий, седнали един до друг в единия край на масата. Ние им казахме за Деклан, защото съществуваше голяма вероятност те да се окажат в същата ситуация като Олив и Нийл. И Дмитрий и Олив бяха възстановени от стригой и каквото и вълшебство да бе сътворил духът, позволявайки на Олив да зачене от друг дампир, много вероятно беше това да се случи и с Роуз и Дмитрий. Обаче, за разлика от нас двамата със Сидни, те нямаше да могат да се скрият от света и да запазят в тайна това чудо. Техният живот бе прекалено изложен на показ. Ако имаха дете, всички щяха да узнаят… и тайната ще бъде разкрита. И двамата го осъзнаваха, но аз все още не знаех какви са бъдещите им планове.

Е, съвсем скоро узнах за един от тези планове.

— Мътните да ме вземат! — изругах. Докато се взирах в Роуз и Дмитрий, едно ярко проблясване привлече погледа ми — проблясване върху пръста на Роуз. — Какво е това? — възкликнах. — Да не си откраднала кралските бижута на Лиса?

Роуз леко се изчерви — нещо, което много рядко й се случваше.

— Може би е прекалено голям.

Дмитрий поднесе ръката й към устните си и целуна върха на камъка.