Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

Нещо се спотайваше до дървото. Беше горе-долу с размерите на канара, но далеч по-подвижно.

— Хубава ютия — каза нещото и стисна ръката й с пистолета в юмрука си, голям колкото ряпа.

За част от секундата Зеленика успя да измъкне пръстите си, преди огромното същество да ги е натрошило като сурови спагети.

— Дали не бихте се съгласили да се предадете без съпротива? — обади се невъзмутим глас зад гърба й.

Тя се обърна и сви ръце в лактите, готова да се бие.

— Не — мелодраматично въздъхна непознатото момче. — По всичко личи, че нямате такова намерение.

Зеленика положи всички усилия да гледа храбро.

— Назад, човече. Не знаеш с кого си имаш работа.

Момчето се изсмя.

— Фейо, струва ми се, че ти не си наясно с фактите.

„Фейо“? Той знаеше, че тя е фея.

— Притежавам магически сили. Мога да превърна и теб, и горилата ти в свинска тор.

Момчето направи крачка към нея.

— Смели думи, госпожице. Но въпреки това неверни. Ако притежавахте магически сили, както твърдите, несъмнено досега да сте ги използвали. Не. Подозирам, че доста сте позакъснели с Ритуала и сега сте тук, за да възстановите силите си.

Зеленика остана поразена. Пред нея стоеше човешко същество, което най-небрежно говореше за светите тайнства. Това бе чудовищно. Катастрофално. Би могло да сложи край на многовековния мир. Ако хората научеха за съществуването на феината субкултура, войната между двата вида беше само въпрос на време. Тя трябваше да направи нещо, а в арсенала й бе останало едно-единствено оръжие.

Хипнозата е най-нисшата форма на магията и изисква съвсем малко сила. Дори някои човеци притежават дарбата да хипнотизират. И най-омаломощената фея е в състояние да приспи изцяло съзнанието на който и да било човек.

Зеленика изцеди последната капка магическа сила от долната част на черепа си.

— Човече — заговори тя и гласът й изведнъж зазвуча гърлено, — волята ти ми принадлежи.

Артемис се усмихна. Беше в безопасност зад огледалните стъкла на слънчевите си очила.

— Съмнявам се — отвърна той и кимна.

Зеленика усети как една стрела прободе твърдата материя на костюма й и сместа от кураре и успокоително на базата на сукцинилхолин хлорид се разля в рамото й. Светът наоколо изведнъж се превърна в разноцветни мехури и се разсея. И колкото и да се опитваше, феята не можеше да формулира в ума си никакви мисли освен една. А тя беше: откъде знаеха? Мисълта се завъртя като спирала в главата й и Зеленика изгуби съзнание. Откъде знаеха? Откъде знаеха? Откъде…

Артемис видя болката в очите на дребното създание, когато стрелата се заби в тялото му. И за миг го обзе лошо предчувствие. Жена. Не беше очаквал това. Жена като Джулиет или като майка му. След малко този миг си отиде и той отново възвърна престъпната си същност.

— Добър изстрел — каза, наведе се и огледа своя пленник. Определено беше момиче. При това хубаво. По свой характерен начин.

— Сър!

— Ъ-хъ.

Бътлър сочеше каската на създанието. Лежеше на земята сред сухи листа, там, където феята я беше изпуснала. От горната й част се разнасяше бръмчене.

Артемис вдигна приспособлението, като го държеше за ремъците, и го огледа в търсене на източника на звука.

— А, ето какво било.

Той измъкна видеокамерата от улея, в който беше поставена, като внимаваше обективът да не гледа към него.

— Феина техника. Впечатляващо — промърмори момчето и извади батерията. Камерата избръмча и заглъхна.

— Ядрено захранване, ако не греша. Трябва да внимаваме. Не бива да подценяваме противниците си.

Бътлър кимна и напъха пленничката в голяма вълнена торба. Още багаж за пренасяне през двете ливади, блатото и хълмовете.

Началникът Кореноплод седеше в совалката и пушеше особено нездравословна гъбена пура. Няколко души от отряда по изтеглянето за малко да се задушат. Дори смрадта от окования трол изглеждаше поносима в сравнение с това. Разбира се, никой не казваше нищо, защото шефът беше по-чувствителен от гноен цирей на задника.

От друга страна, Вихрогон обожаваше да се заяжда с началника.

— Дотук с гранясалите евтини пури, началник! — изцвили той, още щом Кореноплод влезе в отдел „Операции“. — Компютрите не обичат дима!

Началникът се намръщи, убеден, че Вихрогон си измисля. Въпреки това не беше готов да рискува компютърна повреда насред провеждането на важна операция, затова угаси пурата си в чашата кафе на случайно минаващ гном.