Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

Палатката се отличаваше с изобретателен дизайн и вече беше привлякла интереса на някои производители — предимно военни представители, — които желаеха да закупят правата за производство; но Артемис бе решил да продаде патента на международна компания за спортни артикули. Тя беше направена от гъвкав фолиев полимер, опънат върху скелет от фибростъкло с множество еластични връзки. Фолиото наподобяваше онова, което се използваше от НАСА: задържаше топлината вътре и в същото време предпазваше камуфлажната външна повърхност от прегряване. В резултат на това живите същества, чувствителни към топлина, не можеха да доловят присъствието им. Еластичните връзки позволяваха конструкцията да се движи леко, почти като течност, и да запълва всяка неравност или вдлъбнатина, в която попадне. Можеше да служи като удобно място за подслон и наблюдателен пункт. Достатъчно беше чувалът да се постави върху дупка или падина и да се дръпне въженцето.

Но и с всичката съобразителност на света не можеше да се изобрети средство за разведряване на настроението в палатката. Нещо тревожеше Артемис. Това личеше от паяжината от преждевременни бръчки, увиснала в ъгълчетата на тъмносините му очи.

След няколко нощи безплодно наблюдение Бътлър събра достатъчно смелост, за да попита:

— Артемис — започна той колебливо, — знам, че не е моя работа, но виждам, че нещо не е наред. И ако по някакъв начин мога да помогна…

Артемис помълча няколко секунди. И в тези кратки секунди прислужникът видя пред себе си лицето на малко момче. Момчето, което господарят му трябваше да бъде.

— Заради майка ми е, Бътлър. Започвам да се питам дали изобщо…

Тогава светлинният индикатор за присъствие светна червено.

Зеленика окачи крилата на един нисък клон и свали каската си, за да могат ушите й да подишат малко въздух. Елфите трябваше да внимават с ушите си — след няколко часа в каската кожата им започваше да се лющи. Тя помасажира връхчетата им. Там кожата не бе изсъхнала. Това се дължеше на ежедневния й овлажняващ режим. Зеленика не беше като някои офицери мъже. Когато сваляха каските си, създаваше се впечатлението, че е завалял сняг.

Тя поспря за миг, за да се наслади на гледката. Ирландия несъмнено бе живописна страна. Дори Калните създания не бяха успели да я съсипят. Поне засега… Може би им трябваше още век-два. Реката се виеше като сребриста змия, водите съскаха в каменното си легло. Дъбът шумеше отгоре и клоните му се полюшваха в прегръдката на бриза.

Но сега бе време за работа. След като привършеше, Зеленика щеше да има цяла нощ на разположение, за да се прави на турист. Семе. Трябваше й семе. Тя се наведе към земята и разчисти пръстта от сухите листа и клонки. Пръстите й напипаха гладък жълъд. Нататък беше лесно: трябваше само да го посади на друго място и силите й щяха да се върнат.

Бътлър погледна портативния радар. Намали звука, за да не може уредът да издаде местоположението им. Червената стрелка се движеше по скалата с мъчителна летаргия и изведнъж… Хоп!

До дървото стоеше фигура. Твърде малка за възрастен човек, но със странни пропорции за дете. Той се обърна към Артемис и вдигна палци. Може би бяха намерили това, което търсеха.

Артемис кимна и намести огледалните слънчеви очила на очите си. Бътлър тръгна след него. Свали капачето от визьора за нощно виждане на пушката си. Това беше ловна пушка със стрели, но не бе обикновена. Беше изработена по поръчка за някакъв кенийски ловец на слонове и притежаваше далекобойност и огневи способности като на „Калашников“. Бътлър се бе сдобил с нея чрез един правителствен служител след екзекуцията на бракониера.

Те се движеха в нощта, без да говорят. Не им беше трудно след толкова нощи мълчаливо очакване. Малката фигурка пред тях откачи някакво приспособление от раменете си и свали кръглата си каска. Показа се глава, която определено не беше човешка. Бътлър намота ремъка на пушката около китката си и пъхна приклада под мишница. Включи визьора и на гърба на фигурката се появи червена точка. Артемис кимна и икономът натисна спусъка.

Въпреки че шансовете за успех бяха милион на едно, точно в този миг създанието се наведе ниско към земята.

Нещо изсвистя над главата на Зеленика и проблесна в тъмното. Тя имаше достатъчно опит в бойни мисии, за да осъзнае, че по нея се стреля. Незабавно се сви на кълбо, за да намали целта до минимум.

Търкулна се към ствола на дървото, за да се скрие, и извади пистолета си. Умът й трескаво обмисляше възможностите. Кой би могъл да стреля по нея и защо?