Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

Тролът беше точно под краката й. Блъскаше по външната част на градската стена и изпод мощните му юмруци летяха камъни. Зеленика ахна от учудване. Това беше истинско чудовище! Огромно като слон и десет пъти по-злобно. Но този трол не беше просто злобен; той бе уплашен.

— Контрол! — заговори тя в микрофона. — Беглецът локализиран. Положение критично.

Кореноплод лично се обади в другия край:

— Изяснете ситуацията, капитане.

Зеленика насочи камерата на видеовръзката си към трола.

— Беглецът преминава през градската стена. Контактът неизбежен. Къде са хората от Изтеглянето?

— Най-малко на пет минути от целта. Още сме в совалката.

Зеленика прехапа устни. Кореноплод също ли беше в совалката?

— Много е, сър. До десет секунди целият град ще стане на пух и прах… Слизам.

— Не, Зеленика… капитан Бодлива Зеленика. Нямате покана. Знаете закона. Останете на позицията си.

— Но, сър…

Кореноплод я прекъсна:

— Не! Никакво „но“, капитане. Останете на място. Това е заповед!

Цялото тяло на феята затрепери. Петролните изпарения тровеха мозъка й. Как трябваше да постъпи? Кое беше правилното решение? Да спаси живот или да се подчини на заповедта?

В този момент тролът разби стената и детски вопъл раздра нощта.

— Aiuto! 3 3 Помощ! (итал.) — Бел.прев. — крещеше детският глас.

Вик за помощ. Това бе покана. Категорична.

— Съжалявам, сър. Тролът очевидно е побеснял, а там долу има деца.

Тя можеше да си представи моравото от яд лице на Кореноплод, който крещеше в микрофона:

— Ще ти смъкна нашивките, Зеленика! Ще прекараш следващите сто години в службата за охрана на канализацията!

Но крясъците бяха безполезни. Зеленика бе прекъснала връзката и летеше право към трола.

Капитан Бодлива Зеленика се изпъна като струна и премина през дупката. Попадна в някакъв ресторант. Там цареше оживление. Тролът бе заслепен от електрическата светлина и се въртеше слепешком в средата на помещението.

Собствениците стояха като вкаменени. Дори викът на детето секна. Всички гледаха със зяпнала уста. На главите им нелепо стърчаха празнични шапки. Сервитьорите не помръдваха, само огромните подноси със спагети в ръцете им трепереха. Пълнички италиански дечица криеха лицата си с пухкави ръчички. Първата реакция бе винаги една и съща: мълчаливо стъписване. След това идваше ред на писъците.

Бутилка вино падна на пода и се счупи. Звукът пропъди вцепенението. Настана хаос. Зеленика трепна. Троловете ненавиждаха шума почти колкото светлината.

Беглецът повдигна масивните си рунтави рамене и ноктите изскочиха от върховете на пръстите му със заплашително съскане. Типично поведение на хищник. Звярът се готвеше за нападение.

Зеленика извади оръжието си и го включи на втора степен. Не биваше да убива трола при никакви обстоятелства. Нямаше право да спасява човеци. Но със сигурност можеше да го извади от строя, докато пристигне отрядът по Изтеглянето.

Тя се прицели в слабото му място — в основата на черепа — и заля трола с обилен сноп концентрирано йонно лъчение. Звярът се олюля, отстъпи няколко крачки и гневът му нарасна неимоверно.

„Няма нищо страшно — каза си Зеленика, — имам щит. Невидима съм. Всеки страничен наблюдател може да забележи само пулсиращ син лъч сред прозрачен въздух.“

Тролът се хвърли към нея и размаха кални лапи.

„Без паника. Не може да ме види.“

Звярът вдигна една маса.

„Невидима съм. Напълно невидима.“

Замахна назад с косматата си ръка и я запрати във въздуха.

„Вижда се само лек блясък във въздуха.“

Масата полетя право към главата й.

Зеленика се отмести. Но закъсня със секунда. Масата закачи раницата й и целият резервоар с петрол се откъсна. Въздухът се изпълни с лесно запалима течност.

Италианските ресторанти — в случай че не знаете — са пълни със свещи. Резервоарът полетя право към разкошен голям свещник. Избухна в пламъци като фойерверк. Повечето петрол се изсипа върху трола. Зеленика също се стовари върху него.

Беглецът я виждаше. В това нямаше съмнение. Хвърли се към нея през омразната светлина, свъсил вежди от болка и ужас. Щитът й бе паднал. Магическите сили я бяха напуснали.

Зеленика се извиваше в лапите на трола, но безполезно. Пръстите му бяха с големината на банани, но далеч по-здрави. Без каквото и да било усилие хищникът изстискваше последния въздух от гръдния й кош. Острите като игли нокти пробиваха твърдата материя на униформата й. Всеки момент щяха да стигнат до тялото й и това щеше да е краят.