Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

— До скоро, сладурче — каза Вихрогон и натисна копчето.

Кабината се наклони и Зеленика се търкулна в бездната. Стомахът й се сви от действието на гравитацията, която я дърпаше към центъра на земното кълбо. Отделът по сеизмология бе поставил там милиони сонди и предсказваше магмените изригвания с точност до 99,8%. Но винаги съществуваше 0,2% вероятна грешка.

Падането сякаш продължаваше цяла вечност. И точно когато си представи как заедно с кабината се превръща в купчина старо желязо, Зеленика усети онази незабравима вибрация. Почувства, че извън мъничката кабина целият свят се тресе. Наближаваше тласъкът.

— Стабилизатори — процеди тя през гумения цилиндър.

Не разбра дали Вихрогон й бе отговорил. Вече не го чуваше. Не чуваше дори собствения си глас, но видя на монитора как вертикалните стабилизатори изскачат навън.

Потокът я подхвана като ураган и завъртя кабината, но стабилизаторите я удържаха. Нажежени камъни заблъскаха по дъното, като подмятаха кабината между стените на шахтата. Зеленика компенсираше ударите с резки движения на лостовете.

В края на тунела беше непоносимо горещо. Човек можеше да се опече. Но дробовете на феите са много по-здрави от тези на хората. Ускорението разтегляше тялото й, сякаш невидими ръце разпъваха тъканта на дланите и лицето й. Зеленика примигна, за да освободи очите си от солената пот, и се съсредоточи върху монитора. Потокът магма беше погълнал кабината й и се движеше с голяма скорост. Силата му беше най-малко седем G, диаметърът — поне 500 метра. Оранжевата магма виеше и съскаше около кабината, сякаш търсеше слабо място в металната обшивка.

Цялата конструкция стенеше и хленчеше, петдесетгодишните нитове заплашваха да се скъсат. Зеленика поклати глава. Първото, което щеше да направи, когато се върне, бе да срита Вихрогон в косматата задница. Чувстваше се като орех в черупка, затисната между кътниците на джудже. Обречена.

Един голям бутон на таблото отпред хлътна, сякаш някой бе ударил по него с гигантски юмрук. Светлинният индикатор за налягане светна. Зеленика усети силен натиск върху главата си. Очите й изпъкнаха като узрели боровинки, сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

Тя погледна циферблатите. Още двадесет секунди — и щеше да излезе от потока и да продължи на двигатели. Тези двадесет секунди й се сториха цяла вечност. Зеленика запечата каската, за да предпази очите си, докато преминаваше през последната преграда от камъни.

Изведнъж всичко се проясни и кабината се понесе леко нагоре по относително равномерни спирали от топъл въздух. Зеленика прибави от своите сили за летене, за да ускори движението. Нямаше време за губене, за да се оставя на вятъра да я носи.

Над главата й кръг от неонови светлини маркираше зоната за акостиране. Зеленика се завъртя хоризонтално и намести пресечните точки на мерниците за приземяване така, че да съвпаднат със светлините. Това беше деликатна работа. Много пилоти от разузнаването стигаха дотук, но пропускаха мястото за кацане и губеха ценно време. Зеленика не бе от тях. Тя притежаваше природна дарба. Беше най-добрата в академията.

Като изцеди от себе си последните сили за летене, феята измина последните сто метра. С помощта на лостовете за управление под стъпалата си Зеленика прекара кабината през кръга от светлина и я спусна на отреденото за нея място на площадката за кацане. Мерниците, които я ориентираха при кацането, се завъртяха и се наместиха в жлебовете си. Беше в безопасност.

Зеленика удари с ръка по гърдите си и така разкопча предпазния колан. След като печатът на вратата се разтвори, сладкият въздух от повърхността нахлу в кабината. Нищо не можеше да се сравни с първата глътка въздух след пътуване по шахтите. Зеленика задиша дълбоко, за да прогони спарения въздух на кабината от дробовете си. Как Народът изобщо се бе изселил от повърхността на земята? Понякога си мечтаеше прадедите й да бяха останали, за да извоюват повърхността от Калните създания, но последните бяха твърде многобройни. За разлика от феите, които раждаха само по едно дете на всеки двадесет години, Калните създания се плодяха като гризачи. Численото превъзходство можеше да надвие дори магията.

Макар да се наслаждаваше на нощния въздух, Зеленика долавяше следи от замърсяване. Калните създания разрушаваха всичко, до което се докоснеха. Разбира се, те вече отдавна не живееха в калта. Или поне не в тази страна. Каква ти кал! Живееха в големи красиви сгради с отделни стаи за всичко — за спане, за хранене, дори за ходене до тоалетна! Вътре в сградата! Зеленика потръпна само като си представи, че може да ходи до тоалетна вътре в къщата си. Отвратително! Единственото хубаво нещо на облекчаването беше, че минералите се връщаха обратно в земята, но Калните създания бяха успели да съсипят дори това, като заливаха… изходеното… с бутилки, пълни със сини химикали. Ако някой преди сто години й беше казал, че човеците ще започнат да отделят семената от почвата, тя щеше да го посъветва да си пробие дупки в черепа, за да му се проветри мозъкът.