Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

Зеленика пъхна лекото оръжие в кобура под мишницата си.

— Готова съм… струва ми се.

Вихрогон се изкиска.

— Съмнявам се. Никой не може да бъде напълно готов за битка с трол.

— Благодаря за доверието, много е стимулиращо.

— Доверието е проява на невежество — отсече кентавърът. — Вярваш ли в себе си, значи има нещо, с което не си наясно.

Зеленика понечи да възрази, но си замълча. Може би защото я глождеше подозрението, че Вихрогон е прав.

Хидравличните асансьори се задействаха от стълбове газ, които излизаха от земното ядро. Техници от полицията под ръководството на Вихрогон бяха поставили върху тях титанови кабини с формата на яйца, които се задвижваха от газовите струи. Те бяха снабдени със собствени независими двигатели, но за експресното им придвижване до повърхността най-много спомагаше тласъкът на стълбовете газ.

Вихрогон поведе Зеленика покрай дълга върволица от асансьорни шахти към П7. Кабината стоеше в дъното на шахтата и изглеждаше твърде крехка и нестабилна, за да бъде изстреляна и да се понесе нагоре по потоците магма. Дъното й беше овъглено до черно и по него личаха следи от шрапнел.

Кентавърът нежно я потупа по една от решетките.

— Това бебче ни служи вярно от петдесет години. Най-старият модел в шахтите.

Зеленика преглътна. Достатъчно я изнервяше самото изкачване, та да се вози и в антика.

— Кога ще я извадите от експлоатация?

Вихрогон се почеса по косматия корем.

— С нашия скромен бюджет — когато стане злополука.

Зеленика с мъка отвори тежката врата и гумените уплътнители изсъскаха. Кабината не беше удобна. Сред купчината електронни машинарии имаше само една тясна седалка.

— Какво е това? — попита Зеленика, като посочи зеленикаво петно върху облегалката за глава.

Вихрогон смутено запристъпя от крак на крак.

— Ами… мозъчна течност, струва ми се. При последната мисия кабината се разхерметизира. Но сега е поправена. А и офицерът оживя. С малко по-нисък коефициент на интелигентност, но все пак е жив и все още може да приема течности.

— Е, тогава всичко е наред — язвително отбеляза Зеленика и си запробива път през заплетените кабели.

Вихрогон й сложи колана и провери ремъците.

— Всичко наред ли е?

Зеленика кимна.

Кентавърът почука по микрофона на каската й.

— Дръж ни в течение — каза той и дръпна вратата.

„Не мисли — повтаряше си Зеленика. — Не мисли за потока от нажежена до бяло магма, който ще погълне мъничката кабина. Не мисли за летенето нагоре с число на Max 2, при което ти се струва, че всичко в теб се преобръща. И в никакъв случай не мисли за обезумелия трол, готов да те направи на пух и прах с бивните си. Не! За нищо не мисли… Късно е вече.“

Гласът на Вихрогон отекна в слушалките.

— Температура — минус двадесет градуса — каза той. — Говорим на секретен канал за всеки случай, ако Калните създания започнат да следят за подземна активност. Никога не се знае. Веднъж един танкер с нефт от Средния изток се намеси в предаването. Беше голяма бъркотия.

Зеленика нагласи микрофона в каската си.

— Да говорим по същество, Вихрогоне. Сега животът ми е в твоите ръце.

— Ъ-ъ-ъ… добре, извинявай. Ще използваме железницата, за да те прехвърлим в главната струя газ на П7, всеки момент ще има тласък. Така ще прескочиш първите сто катинара, а оттам се оправяй сама.

Зеленика кимна и обхвана с пръсти двата лоста.

— Всички системи проверени. Изстрелвайте.

Чу се бръмчене на запалени двигатели. Малката кабинка заподскача цяла и разтърси Зеленика като топченце в дрънкалка. Тя едва чуваше какво й говори Вихрогон в ухото.

— Навлизаш във втората шахта. Приготви се да полетиш, Зеленика.

Тя свали от таблото гумен цилиндър и го пъхна между зъбите си. Нямаше да има полза от радиовръзката, ако си глътнеше езика. Зеленика активира външните камери и включи екрана.

Входът към П7 зееше зловещо пред нея. Въздухът трептеше, озарен от светлините за кацане. Нагорещени до бяло искри се сипеха във втората шахта. Зеленика не чуваше оглушителния рев, но си го представяше. Навън бушуваше суров вятър и виеше като милион тролове.

Пръстите й здраво стиснаха лостовете. Кабината потрепери и спря точно на ръба. Отгоре и отдолу зееше шахтата. Огромна. Безкрайна. Кабината изглеждаше като мравка във водосточна тръба.

— Приготви се — изпука гласът на Вихрогон в слушалките. — Задръж закуската в стомаха си. По-страшно е от влакче на ужасите.

Зеленика кимна. Не можеше да говори, гуменият цилиндър в устата й пречеше. Кентавърът можеше да я види с помощта на вътрешната камера.