Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

— Направете път — ръмжеше тя. — Полиция!

Протестиращите се полепиха по нея, както мухи кацат по лепкав червей.

— Моят Сръдльо е невинен!

— Полицейско своеволие!

— Офицер, ще занесете ли на детенцето ми това одеяло? Не може да заспи без него.

Зеленика нагласи козирката си на огледално виждане и престана да им обръща внимание. Някога лицето в униформа будеше уважение. Но не и в наши дни. Сега беше станало мишена. „Извинете, офицер, но като че ли съм загубил буркана си с брадавици.“ „Простете, млада фейо, но котката ми се е покатерила на един сталактит.“ Или: „Ако имате свободна минута, капитане, бихте ли ми казали как да стигна до Извора на Младостта?“ Зеленика потръпна отвратена. Туристи! Тя имаше свои грижи. Макар и по-малко, отколкото предполагаше, както й предстоеше да научи.

Във фоайето на участъка едно джудже клептоман пребъркваше джобовете на всички, които чакаха на опашката пред гише „Информация“, включително тези на полицая, за когото бе закопчан с белезници. Зеленика го докосна изотзад с вълшебната си пръчица. Електрическият заряд прогори дъното на кожените му панталони.

— Какво правиш, Сламчо?

Сламчо понечи да отговори, махна с ръце и плячката изпадна от ръкавите му.

— Офицер Зеленика — жално заговори той и на лицето му се изписа красноречива гримаса на съжаление, — не можах да се сдържа. В кръвта ми е.

— Знам, Сламчо. А на мен в кръвта ми е да те затворя в килия за два-три века.

Тя намигна на полицая, който го бе арестувал.

— Приятно ми е да видя такъв бдителен колега.

Елфът се изчерви, клекна и прибра от пода портфейла и значката си.

Зеленика бързо мина покрай кабинета на Кореноплод с надеждата, че ще стигне до работното си място, преди да…

— БОДЛИВА ЗЕЛЕНИКА! В КАБИНЕТА МИ!

Тя въздъхна. Е, добре. Пак се започваше.

Свали каската си, пъхна я под мишница, разглади гънките на униформата си и влезе в кабинета на началника Кореноплод.

Лицето на Кореноплод беше мораво от гняв. Това повече или по-малко бе обичайното му състояние — факт, който му беше спечелил прякора Червено цвекло. В участъка се правеха залози относно това колко време ще издържи, докато сърцето му се пръсне. Най-много полицаи бяха заложили на половин век и това бе най-дългият срок.

Началникът Кореноплод почукваше по лунометъра на китката си.

— Е? — заговори той. — Колко е часът според вас?

Зеленика усети как лицето й променя цвета си. Беше закъсняла най-много с една минута. В тази смяна имаше поне десетина офицери, които още не бяха пристигнали. Но Кореноплод я беше нарочил.

— Заради главната магистрала — неуверено измънка тя. — Четири от платната бяха затворени.

— Не ме обиждайте с извиненията си! — изръмжа началникът. — Знаете какво е движението в центъра! Ще ставате няколко минути по-рано!

Вярно беше. Тя знаеше как е в центъра на град Убежище. Бодлива Зеленика бе родена и израсла в него. Откакто човеците бяха започнали проучванията и сондиранията си в търсене на минерали, все повече феи напускаха плитките градове и търсеха сигурност в дълбините на Убежище. Градът беше пренаселен и лошо поддържан. А сега имаше и лоби за допускане на превозни средства в пешеходната централна част. Сякаш вече не смърдеше достатъчно от селските джуджета, които бяха окупирали района.

Кореноплод беше прав. Трябваше да се става малко по-рано. Но Зеленика нямаше да започне да го прави, докато останалите продължаваха да закъсняват.

— Знам какво си мислите — каза Кореноплод. — Защо ли се заяждам с вас всеки ден? Защо никога не се карам на останалите нехранимайковци?

Тя не каза нищо, но на лицето й недвусмислено се четеше съгласие.

— Ще ви кажа защо, искате ли?

Зеленика пое риска да кимне утвърдително.

— Защото сте момиче.

Тя усети как пръстите й се свиват в юмруци. Така си и знаеше!

— Но не поради причините, които предполагате — продължи Кореноплод. — Вие сте първото момиче в разузнаването. Друго момиче не е имало досега. Вие сте експеримент. Първата лястовичка. Милион феи следят всяка ваша стъпка. Вие сте въплъщение на много надежди. Но съществуват и много предразсъдъци. Бъдещето на изпълнителната власт е във ваши ръце. А в настоящия момент ми се струва, че тази отговорност ви идва малко в повече.

Зеленика примигна. Кореноплод никога досега не беше й говорил такива неща. Обикновено казваше само: „Оправете си каската“, „Изправете се“, все празни приказки.

— Трябва да дадете всичко от себе си, Бодлива Зеленика, а това означава да давате повече от всички останали — Кореноплод въздъхна и се отпусна на въртящия се стол. — Не знам, Зеленика. След случая в Хамбург…