Джиллиан Филлипп - Каменно сърце

Двамата с него сме се карали заради Фин. Аз му казах, че сестра му греши, макар да не се налагаше: той го знаеше. Затова, както често става в подобни случаи, той си го изкара на мен.

— Решението си е на Стела! — изкрещя ми Конал и насочи острието на изтъпения си меч към гърлото ми. Избата под стария хамбар беше празна и кънтяща, идеално място за тренировки по фехтовка и скандали. — Изборът е неин! Детето е нейно!

— Заради глупавата ѝ дебела глава — отвърнах аз, отскачайки назад, преди да успее да ми насини окото.

Но с времето научих, че споровете с него са просто загуба на време. Повече не му се месех. Момичето нямаше нищо общо с мен. Пророчествата са просто измислени фантазии на шарлатани, нищо повече.

Интересно какво ли щеше или нямаше да се случи, ако се бях ангажирал повече, ако се бях отдал на живота и семейството си в другия свят. Трудно е да си представя как ли щяха да се развият нещата, ако отново не ме бе връхлетяла носталгията по дома и в онази пролетна нощ не бях отишъл до водния портал.

Може би всичко щеше да се случи отново, но по различен начин, в друго време. Кой знае? Мисленето може да ви подлуди. Отидох там и това е. Отидох до водния портал, при езерото във влажната долина в малката горичка до главния път. Ако не бях отишъл, никога нямаше да видя момчето.

Може би нещата щяха да се развият по друг начин.

Но се случи следното.

Черната вода вонеше на гнила растителност, а в сенките на дърветата бе тъмно като в нощ. Момчето стоеше неподвижно, вслушваше се в тишината, страхуваше се от нея и му се искаше въобще да не беше идвал.

Аз знаех всичко това. Клечах в тъмнината, наблюдавах момчето и го знаех.

Не се чуваше шумът на уличното движение; проблясваше само светлината на някоя лампа. Глупаво хлапе, въобще не му беше мястото там. Дали се надяваше да открие нещо, което да открадне? Защото не виждах друга причина за присъствието му.

Аз си имах моя работа и ми се искаше да я свърша. Исках да подуша въздуха и да вкуся водата на родната ми земя; исках коня си, вълка си и жената, която обичах от време на време. В гърдите ми бушуваха различни копнежи: свирепа носталгия, непоносимо нетърпение и най-обикновения от всички копнежи.

Не можех да мина през водния портал докато малкият крадец не се махнеше оттам. Нямаше как да съм сигурен, че момчето няма да ме забележи; намираше се твърде близо, бе твърде неспокоен, твърде недоверчив. Можех да чуя трептенето на изопнатите му нерви. Погледнах с копнеж към портала, гладък като стъкло, потъмнял като мастило от сенките и нощта. Хлапето го опетняваше със страха си.

Какво ли го беше довело тук? Някоя пакост? Скука? Отчаяние? Отново се зачудих какво ли се надява да открадне от порутената колиба, която едва ли някой забелязваше и която се сливаше с гората, сякаш бе израснала тук.

Ламариненият ѝ покрив бе прояден от ръжда. През него прозираше късче небе, тъмен облак, обагрен в оранжево, но слабата светлина на нездравия градски залез не успяваше да проникне през клоните на дърветата. Това изнервяше момчето. Добре.

Знаех, че старият скитник си беше тръгнал отдавна. Наблюдавах го, скрит близо до колибата му, и видях, как дъсчената врата се тресна в гнилата си каса зад гърба му. Той се отдалечи, облечен в опърпаните си дрехи, увит в дългото си, мръсно кожено палто, нахлупил на главата си лекьосана шапка. Както винаги суровото му, арогантно лице бе скрито наполовина под периферията ѝ и зад дебелите стъкла на очилата с телени рамки.

Чаках, смълчан и търпелив, докато не се убедих, че си е отишъл. Не се страхувах от стария несретник, но не исках да ме види как минавам през Воала от другата страна. Не обичах други хора да си врат носа в моите работи.

И тогава забелязах момчето да се промъква в сумрака. За малко да се изсмея на глас. Какво идиотче. Хлапето се прокрадна към колибата, стиснало носа си с пръсти заради вонята. Тя му се струваше толкова чужда. То си искаше бензиновите изпарения и бетона, това момче. Нуждаеше се от повече магазини, отколкото би могло да обходи; огромна, претъпкана джунгла, в която да се скрие.

Примигнах. Откъде знаех това? Момчето въобще не ме интересуваше. Но усещах присъствието му в такива количества, че то преля и се устреми към мен; силен ум, но недобре контролиран.

Добре, това вече събуди любопитството ми. И дързостта ми, но аз винаги съм си бил дързък. Настъпил бе моментът да убивам, да завладявам чуждо човешко съзнание, да се надпреварвам или да предизвиквам. Какво можех да направя, когато след вековете, прекарани в изгнание, ме бе подгонила скуката?