Джиллиан Филлипп - Каменно сърце

Продължавах да го удрям, когато Конал ме дръпна за ръкава.

— Само си губиш времето — каза ми той и изплю парче ухо. — Вземи детето. Майка му е жива.

Майката бе полузаслепена от кръв, мъка и ярост, но наистина бе жива и бе запазила достатъчно разсъдък, за да знае, че това си беше чист късмет. Но след като земята ѝ бе опожарена, а добитъкът и любимият ѝ бяха убити, тя нямаше друг избор. Жената взе най-малкото дете от ръцете ми и прибра средното си момче от Ангхис.

После двамата с най-голямото издърпаха оръжията от телата на нападателите и закуцукаха в посоката, указана им от Конал. Крепостта се намираше най-много на два дни път, а извън стените ѝ те нямаше да се намират в безопасност.

Аз ближех отеклия си и разранен юмрук и проклинах собствената си глупост.

— Смъди, а? — Конал ми намигна. — Глупак.

— Не го слушай — каза ми Ангхис. — Имаш стил.

— Знам, че имам. Той завижда.

— Ти имаш стил, а той е принуден да се държи етично. Разбира се, че ще ти завижда.

Аз се изсмях.

— Ти го наричаш етика, а аз политика.

— Циник.

Аз продължавах да му се хиля, когато смехът му рязко секна. Той вече не гледаше към мен; вирнал глава се взираше в горящата нива. Усетих как сърцето ми се свива.

— Конал! — извика той.

Конал изтича до нас и също впери поглед в появилите се в далечината ездачи; те се приближаваха бързо; може би това бе остатъкът от патрула. Бях се изненадал, че са само трима.

— Мамка му. Да се махаме.

— Всичко е наред. Още не са ни видели.

— Да, но ще ни видят. Трябва да ги прогоним оттук. Мамка му.

Разбира се, че трябваше. Знаехме много добре какво щеше да стане, ако остатъкът от патрула настигне жената и децата. Изругах тихо през зъби, просто за да изпусна парата, след което смушкахме конете и препуснахме напред.

Появихме се пред тях в пълния си блясък на фона на залязващото слънце и горящите сгради. Нямаше как да не ни забележат, а ние не можехме да не чуем виковете им, изпълнени с изненада и триумф.

— Ку Хорах! Ку Хорах, копелето-бунтовник!

В никакъв случай нямаше да ни оставят на мира. Всеки един от тях копнееше да ни докопа и времето ми стигна само да изпитам отново задоволство, че арендаторското семейство се беше махнало оттук и може би за петстотен път да съжаля за самоубийствения алтруизъм на брат ми. След това ми оставаше само да изтегля меча си и да препусна.

Между нас имаше дървета и растителност, които доста ни улесниха. Жребецът прескочи един паднал пън и бързо се шмугна сред брезите и гъстия храсталак. Отдясно яздеше Конал, отляво — Ангхис. Виждах ги само като размазани фигури в движение, профучаващи покрай сребристите стволове, чувах единствено своето дишане и тропота на копитата на жребеца, виковете и грохота на преследването.

Всичко беше наред. Когато се осмелих да погледна през рамо, знаех, че всичко е наред. Заля ме вълна от облекчение и нададох силен вик. Вече бяхме напреднали доста, а и ги бяхме изненадали с появата си; с лекота щяхме да ги изпреварим. Познавах тази земя и знаех точно накъде ни води Конал. Той бе направил широк завой, но вече се намирахме съвсем близо до североизточната част на земите ни, почти на наш терен, а патрулът на Кейт никога нямаше да се осмели да ни последва там.

Когато се отдалечихме от дърветата и препуснахме през глава към тресавищата, аз едва не се разсмях на глас. Късметът отново не беше изоставил Конал. Знаех, че зад ниския хълм ще видя първия граничен камък. Благодаря на боговете на бързите коне и глупавите врагове.

Разочарованите им викове звучаха все по-слабо и когато внезапно видях белия граничен камък да проблясва край левия ми крак, аз разбрах, че преследвачите ни са се отказали. Но във виковете им се долавяше странна нотка; едновременно разочарование и триумф. Нямах време да мисля върху това. Пришпорих жребеца надолу по каменистия склон, право към следващия пояс от дървета; Конал препускаше на една дължина пред мен, Ангхис ме следваше по петите.

След няколкостотин метра Конал рязко спря коня си, завъртя се на седлото към мен и се разсмя. Жребецът ми го приближи с танцувалия стъпка и двамата ухилени се обърнахме да посрещнем Ангхис.

Той се бе отпуснал на гърба на коня си и за миг ми се стори, че ни играе някакъв глупав номер. Типично за него, но неподходящо за момента. Усмивката ми замръзна и постепенно се стопи.

Ангхис гледаше към Конал с жал и болезнена печал. В ъгълчетата на устните му потрепваха усмивка и няколко капки кръв. Зеленикавата му тениска бе подгизнала от влага, която бавно се процеждаше към дънките му. Под светлината на залязващото слънце всичко изглеждаше толкова отчетливо, че никога нямаше да забравя цветовете: зеленото на тениската и очите на Ангхис, тъмно червеното на уголемяващото се петно, и сребристото крайче на острието, което се подаваше между ребрата му.