Джиллиан Филлипп - Каменно сърце

Сигурно това бе причината детето да не ни види.

То осъзна опасността едва когато се озова под копитата на Конал, но бързината му успя да го спаси. Детето изскочи от другата му страна, спъна се и се стовари в папратта. Хълцайки от ужас, то се опита да се изправи и аз трябваше да дръпна юздата на синия жребец, за да го възпра да се хвърли към момчето. Да, беше момче, макар и в такова състояние, че синият жребец го приемаше единствено като плячка. Черньото на Конал също започна да проявява интерес и вече виждах как се заформя битка за храна.

— Недей да бягаш! — изкрещях ядосано аз. — Недей да бягаш, глупав малък…

Все едно виках на дъжда да спре да вали. Момчето — седем- или осемгодишно — отново се беше впуснало в бяг. За негов късмет тичаше право към Ангхис, който просто се наведе, вдигна го във въздуха и го сложи пред себе си на седлото.

— Всичко е наред. Господи, хлапе, всичко е наред, това е кон, не е…

Думите на Ангхис нямаха по-голям ефект от моите. Момчето го удряше с юмручетата си по гърдите, хапеше голите му ръце, бореше се и риташе. Ангхис изруга и го плесна; хлапето го плесна в отговор и го засипа с ругатни, докато на него най-накрая не му писна и не притисна силната си ръка към челото на малкия.

— Спи, дете.

Момчето се противи две-три секунди, но беше твърде младо, за да издигне ефективна бариера, и тялото му се отпусна неподвижно. Поне изпадналото в безсъзнание дете не представляваше такова изкушение за черния и синия жребец. Докато двата коня пръхтяха и потрепваха с копита, постепенно успокоявайки се, Конал погледна към Ангхис, детето и мен.

— Богове, какво беше това? Не може ли да разпознае воден дух, като го види? Родителите му не…

Аз погледнах над рамото му и кимнах.

— Не се е уплашил от нас.

Тримата гледахме мълчаливо гъстия дим, който се кълбеше над хребета на хълма. В тишината можехме да чуем писъците, силните удари и звънтенето на мечове, които се забиват в плът, и жадното пукане на поглъщащите домовете пламъци.

Конал вдигна ръка и показа съвсем малко разстояние между палеца и показалеца си.

— Ей толкова близо — процеди той през зъби. — Ей толкова близко сме до земите ни.

— Но все още не сме навлезли в тях — погледна го Ангхис.

— Мерзавци! — изсъска Конал. — Как се осмеляват?

— Можем да вземем детето с нас. Да го отведем оттук. Така е по-разумно.

Аз мълчах. Ангхис бе неговият съветник. Но се надявах да изгуби този спор.

Всъщност мисля, че донякъде и той се надяваше да стане така.

— Ангхис, вслушай се.

Ангхис наведе глава.

— Трима са. Най-много четирима.

— И не ни очакват. — Конал кипеше от гняв.

Жребецът стоеше послушно. Беше забравил за момчето и протягаше глава към звуците и мириса на битката. Потупах го по копринената шия.

— И както е известно — казах аз, — притежаваш цяла армия в мое лице.

Ангхис завъртя очи.

— Длъжен бях да опитам.

Устните на Конал се разтеглиха и той оголи зъби в безрадостна усмивка.

— Да, така е. Но можеш да останеш тук с детето. Аз и армията ми от един човек ще се справим.

— О, стига…

— Това е заповед. — Конал му намигна. — Не ме е страх от теб толкова, колкото от сестра ми.

Ангхис погледна към припадналото в ръцете му момче и крайчетата на устните му се извиха в усмивка. Мда. Изглупял от радост.

— Добре, но действайте бързо. Не ми се иска да идвам и да ви спасявам задниците, не и с дете на ръце.

Те не ни очакваха. Не очакваха нищо друго, освен зле въоръжени фермери, които сигурно бяха отказали да дадат своя десятък на Кейт или някой от капитаните ѝ. Арендаторът беше вече мъртъв, но капитанът на нападателите все още не бе посякъл по-голямото момче; стискаше го за врата, докато то риташе бясно с крака.

— Пусни го — излая Конал и набързо го принуди да го направи.

След смъртта на капитана всеки от нас оставаше с по един противник, а Конал бе твърде разярен, за да проявява милост. Той се хвърли от гърба на черньото, събори третия мъж на земята и заби зъби в ухото му, а аз се втурнах след последния паникьосан ездач, като се опитвах да не нараня още по-малкото дете, което пищеше в ръцете му.

Мъжът вкара коня си в ъгъла до горящия навес и в допълнение към тази глупост пусна и детето. След това въобще не си направих труда да вадя меча си или да се опитвам да го обезоръжавам. Той беше толкова уплашен от коня ми, че дори не ме забелязваше, така че аз го сграбчих за яката на ризата, придърпах го към себе си и го ударих с всички сили. После пак. И пак.