Джиллиан Филлипп - Каменно сърце

Тя ме ненавиждаше, защото не ѝ обръщах внимание, защото се държах на разстояние от нея, защото не криех антипатията си. Тя не бе любвеобилна, но това като че ли допадаше на майка ѝ, която изглеждаше доволна от взаимната ни неприязън. Понякога изпитвах съжаление към останалото без баща дете с такава студена майка; понякога откривах отчаяние в очите ѝ и се колебаех, чудейки се дали да не предизвикам Стела с неподчинението си. Нямаше да ми е за пръв път.

Но тогава виждах Фин да дъвче кичур от черната си коса и да ме наблюдава с предпазлива ненавист. В такива моменти ми се приискваше да надникна в главата ѝ и да видя какво си мисли, но не се осмелявах да опитам. Колкото и добра да бе защитата ми, Стела щеше да разбере; а ако не успееше, детето сигурно щеше да го усети. Така че през годините се научих да потискам интереса си.

Ако Ангхис беше жив, всичко щеше да е по-различно; Стела нямаше да се страхува толкова много от мен и от глупавите бълнувания на пророчицата. Но той умря и това промени живота на всички ни, а най-много на Фин. Искаше ми се детето да започне да задава въпроси за измисления си живот, и аз да ѝ кажа, че вината за това не е нейна. Но беше много по-лесно просто да свия рамене и да обвиня за всичко безчувствената ѝ майка, отколкото да седна да споря с Рейлтин: Рейлтин, която бе толкова изпълнена с горчивина и разяждана от мъка, че се бе отрекла от собственото си име.

Човек би си помислил, че детето би трябвало инстинктивно да усеща, че нещо се крие от него, особено когато нещата се объркват или пък вървят твърде на добре. Предполагам, че малката Фионуала си мислеше, че няма приятели, защото е скучна. Предполагам, че според нея никой не я забелязва, защото тя просто не си заслужава усилията, и че учителите ѝ я забравят, защото е твърде глупава, за да си правят труда да я запомнят.

Но сигурно си мислите, че тя си задава въпроси за другите неща: за учителя по химия, който си изгори ръката на лабораторната горелка точно когато тя си пожела това; за неприятната ѝ съученичка, която отряза връхчето на палеца си с макетно ножче по желание на Фин Макангъс. Мисля, че тя би могла да тласне покорното момиче към собствената му смърт. Фин можеше да използва способностите си на Ший, макар да не знаеше, че има такива. Можеше да убива с тях: това нямаше да е първата подобна проява на кръвта на Ший в другия свят, а и децата могат да бъдат наистина безмилостни. Боговете го знаят, аз също.

Конал я наблюдаваше и се тревожеше. Всъщност той я отгледа, защото въпреки импулсивната си клетва, Стела беше напълно безполезна като майка — както всяка жена от народа ни. Бях доволен, че детето си има Конал и си мислех, че въпреки всичко, щом той е наоколо, с момичето всичко ще бъде наред. Въпреки грозотата ѝ и пълната липса на всякакво очарование, той я обожаваше. Честно казано това не ме изненадваше, като го знаех какъв е светец.

— Когато порасне, ще прилича на Стела — обичаше да казва той и Ленора се съгласяваше с него. Аз си мислех, че вероятността за това клони към нула, но предпочитах да запазя мнението си за себе си.

Ленора си беше изгубила ума по Фин също като Конал и се опитваше да я научи как да обработва сребро и да майстори сребърни бижута, както и на характеристиките на различните камъни. Момичето имаше усет за камъните — или поне така твърдеше Ленора; за мен те бяха просто геоложки отпадъци, тумори, изтръгнати от чистата скала — но в останалото, очевидно, беше пълен провал. Твърде тромава, твърде нетърпелива; потроши стотици остриета и си изгори пръстите на горелката. Но това не я отказа да прекарва часове в работилницата на старата жена и да гледа как Ленора работи или да си играе с любимия си гарван (който също я обичаше).

Но всъщност Конал бе онзи, който я заведе на реката и я научи да плува; той я научи да се катери по дърветата, да лепи пластири на разранените си колене и да си слага торбичка с лед на главата, когато пада от клоните. Конал знаеше хиляди глупави вицове, които караха намусеното момиченце да се залива в смях; той я прегръщаше и я утешаваше, когато тя се прибираше у дома разплакана от побойниците в училище. Той научи Фин да кара безценния му джип и дори не я шляпваше, когато тя вкарваше колата в някоя канавка. Командваше я здраво, успяваше да я държи под контрол, казваше ѝ къде да се скатае, когато я прихванеше някое от нейните избухливи настроения.

Понякога ми ставаше неприятно, че той е толкова търпелив с нея, че рядко избухва и никога не ѝ дърпа ушите (макар тя често да си го заслужаваше). Конал бе баща на това дете във всеки смисъл, с изключение на биологичния, и понякога ми се искаше — за негово добро и доброто на Фин — Стела да се завре някъде и да го остави да се справя сам.