Джиллиан Филлипп - Каменно сърце

А аз знаех това, защото го чух. И продължих да го чувам още дълго време. През целия път, докато не стигна залитайки и плачейки до прага на собствения си дом, смехът отекваше в главата му сякаш бе последното нещо, което той и аз щяхме да чуем някога.

Уплашен ли бях или очарован, или и двете? Не ми се искаше да е първото, но никога не бях попадал на подобно съзнание на простосмъртен: изпълнено с агресия и страх, които проблясват като мълнии, неопитомено и толкова неконтролируемо, че с лекота би могло да проникне в моето, без да иска разрешение. Искаше ми се да разбера откъде се е появило. И тъй като обикновено следвах поривите си, реших да отложа пътуването си през водния портал и да разбера.

Нищо на света не се променя, най-вече аз.

Момчето бе извървяло дългия път от дома, а на връщане бе пробягало по-голямата част от него. Не знаех дали това е някакво постижение, защото ми беше трудно да определя възрастта му. То имаше лицето и физиката на дете на не повече от дванайсет или тринайсет години; но очите му бяха древни и предпазливи, а устата му бе свита в тънка линия. Чудех се кой ли от пацифистите в изоставената база му е баща.

Бяха построили въздушната база тук заради чистите небеса и ясното време. Разбрах го по време на войната, когато бомбардировачите „Шакълтън“ боботеха тежко в нощното небе. По-късно, когато светът стана по-дебел и самодоволен, незаинтересован чак толкова от войните, базата се превърна в лагер на мира. Хипитата сигурно я харесваха повече от въздушните сили, защото когато съоръжението бе затворено, а самолетите разпратени по други бази, те купиха парчето земя от Министерството на отбраната и го превърнаха в комуна: едно от онези места, където те сами си отглеждат храната и си плетат дрехи от котешка козина.

В селището нямаше кой знае какво за гледане: няколко каравани, няколко екодомове със сламени покриви; детски люлки и катерушки. Електричество си произвеждаха с няколко малки вятърни турбини и слънчеви панели, и това ме заинтригува достатъчно, че да ги забележа, макар самите хора да не ми бяха интересни. Продаваха дървени фигурки и капани за сънища и водеха курсове по тай чи 1 1 Тай чи — своеобразна китайска подвижна форма на йога и медитативно упражнение за тялото и ума. — Б.пр. , но живееха най-вече от парите, давани от незадоволените богаташки хлапета, които идваха тук в търсене на забавления и смисъл в живота. Само това знаех за мястото, където се озовах, преследвайки момчето в мрака.

На теория членовете на общността бяха равноправни, но първият сред тях се забелязваше веднага. Той беше едър мъж, хем висок, хем пълен, с тъмна коса и прошарена брада и зачервени изсечени скули. Той изпъкваше между останалите не само заради физиката си; те се бяха събрали край едно отворено барбекю и пиеха бира, а едрият мъж седеше на върха на полукръга. Той пръв посегна към бутилките от щайгата, а останалите не спираха да му хвърлят погледи, да търсят одобрението му, да му отстъпват реда си.

Помислих си, че момчето се е запътило към него, но не: край мъжа седеше една жена и детето се отпусна на песъчливата земя до нея. Тя веднага ми допадна: палаво лице, широка усмивка и дълга руса коса, която ми напомни за Орах. Едрият мъж не я докосваше, но тя се бе навела към него, а ръката му бе отпусната собственически върху облегалката на плетения ѝ стол.

Никой не може да каже, че бягам от предизвикателствата.

Поне на пръв поглед никой в групичката не обръщаше внимание на останалите и членовете ѝ непрекъснато се меняха. Така че аз се промъкнах с лекота в полукръга от пиещи и започнах да се държа така, сякаш съм поканен, сякаш през цялото време съм бил там. Пък и не бях особено забележим. Не изпъквах. Това бе голямото предимство на Воала или поне едно от няколкото.

Затова се учудих, когато блестящите очи на едрия мъж веднага се вторачиха в мен.

Примигнах, усмихнах се, засмях се на шегата на момичето, което седеше от лявата ми страна, сякаш го познавах поне от десетина години. Вдигнах бутилката си в поздрав към едрия мъж. Той не реагира, но продължи да ме наблюдава още няколко продължителни секунди, след което се обърна небрежно към блондинката.

Не го харесвах.

Изглежда, нямаше никакво желание да се откъсне от нея. И все пак едва ли ме беше приел като заплаха, защото иначе щеше да се изправи, да се разходи сред хората си като някой недосегаем монарх и нямаше да позволи вниманието му да бъде отвлечено от разговора с високия кльощав мъж, чието лице не можех да видя. По това време вече пиех третата си бира: достатъчно, за да се почувствам още по-самоуверен.