Н. Джемисин - Засенчено слънце

Какво?… Ванахомен едва събра сили да погледне назад към Санфи, убеден, че не е разбрал правилно. Само че Сан-фи се усмихваше, а Тианет допря длан до бузата му и обърна лицето му към себе си. Привлякла отново изцяло вниманието

на младия мъж, тя кимна и продължи да отстъпва назад, без да пуска ръката му.

Така стигнаха нейната стая, тя дръпна завесата и Ванахомен отново бе Принц в нейните обятия, макар само за тази нощ.

Ханани още трепереше, когато стигна до Хетава. Слънцето вече бе залязло, защото тя заобиколи през два пазара, вместо да поеме по най-прекия път през занаятчийския квартал. Повечето майстори работят нощем, когато е по-хладно, така че в квартала бе сравнително спокойно - хората едва се събуждаха, но кисуатски войници имаше и там. Те бяха навсякъде в града. Из пазарните улици се чувстваше по-сигурно - те бяха многолюдни, защото търговците тепърва започваха да затварят своите сергии за през нощта.

Когато изкачи стълбите пред храма, се зарадва, че Анарим вече не е на пост. Заместникът му почти не я погледна. Дали знаеше Анарим, че кисуатските войници издевателстват открито над хората в града? Надали. Иначе щеше да разпореди ескорта - нямаше само да го препоръча. Чувала бе слухове (кой не беше?), но се надяваше, че кисуатци ще покажат поне някакво подобие на респект към Закона и Мъдростта, които управляваха обществото в Гуджааре. Но ако Пазителите не знаеха, че нещата са се променили, то и Бирниците сигурно не знаеха.

Длъжна бе да ги предупреди.

Спря в сянката на една от колоните в Залата и допря длан до гръдта си, сякаш с това би могло да успокои лудия ритъм на сърцето си. Не искаше да казва на Бирниците. Тази неохота бе ирационална и безотговорна, но само мисълта за онези мигове я накара да чуе отново звука от ритниците в тялото на падналия търговец, да види жестоките очи на войниците, да усети киселия вкус на своя собствен страх. Длъжна бе да се намеси. Но прекрасно съзнаваше, че ако на улицата нямаше толкова народ, те щяха да набият и нея, а може би още по-лошо. Какво можеше да направи, да каже, за да ги спре? Дори в този момент не бе в състояние да измисли нищо подходящо и това сякаш бе най-лошото от всичко. Клела се бе да поддържа Закона, а не можеше да измисли никакъв мирен начин за излизане от безизходицата. Един Лечител би трябвало да е способен на това.

„Учител Йехами сигурно е прав за мен. Вероятно наистина не съм достатъчно силна, за да Й служа.“

Тази мисъл я изпълни с болка и срам, а подобни чувства не биваше да се допускат под погледа на Богинята. Ханани въздъхна дълбоко, готова да се запъти към своята килия, където можеше да си възвърне покоя чрез молитва…

- Сестро? - Иззад колоната се появи някакъв послушник, който примигна насреща и в полумрака, а след като я видя добре, затаи дъх. - О, прости ми, Чирак-Лечител. Мислех, че… - От неудобство пристъпи от крак на крак. - Те питаха за теб.

Ханани на свой ред примигна от изненада.

- Кои те?

- Супериорът и неговите гости. Изпрати неколцина от нас да те търсим, но никой не знаеше къде си отишла.

Стомахът и се сви от нова тревога.

- Преди колко време?

- Веднага след залез слънце. Не много отдавна. - Момчето присви очи срещу лицето и. - Да не ти е лошо?

Ханани си даде сметка, че е обгърнала тяло с ръце, все едно и е студено. Отпусна ги надолу и изправи снага.

- Да, да, веднага отивам.

Кабинетът на Супериора бе на четвъртия етаж в админи-стративното крило, което граничеше със Залата на Благослова. Стигна дотам задъхана. Имаше само миг, за да се овладее, преди един от гласовете в стаята да се засили, а тежката завеса да бъде отметната.

- А, ето я и нея.

Пред Ханани застана усмихнат Супериорът. Дръпна се настрана и я покани с жест да влезе, а тя пристъпи вътре с трепет, забелязала кои още са там - две фигури в наметала и жълти воали, както и мъж в качулата роба без ръкави. Първите две бяха Сестри на Хананджа, но воалите не позволяваха да се разбере кой знае какво за тях, освен че едната е много висока. Качулатият мъж разпозна не толкова по лицето, колкото по татуирания върху обърнатото към нея рамо син лотос - Ниджири, трети в йерархията на Бирниците. Понеже се намираха в частния кабинет на Супериора, Ниджири свали качулката при влизането на Ханани, за да разкрие късо подстригана коса и едно лице, което бе едновременно бледо като на човек от низша каста и красиво по някакъв неуловим и загадъчен начин. Застанал бе до стената безизразен и със скръстени ръце.