Н. Джемисин - Засенчено слънце

Ванахомен поклати глава и също заговори по-тихо:

- Личният интерес има своята роля и в мирно време. Знаеш ли колцина шуна мислят като теб?

Санфи изпръхтя.

- Всеки, който има очи и мозък. Помисли сам - жина вече са обеднели. Шуна, ако погледнем трезво, също не са цъфнали и вързали. Търговците започват да се впускат в контрабанда и други незаконни дейности, а половината военна каста продава кръвта и уменията си на изток. Колко време остава, докато всички тези семейства не започнат да уволняват работници и да съкращават прислуга? Колко, докато самият Хетава обеднее дотам, че да спре да помага на изпаднали в нужда? Тогава ще видим гладуващи деца по улиците и убийства пред самия праг на къщите си, отчаяние на всяка крачка… също като в Кисуа. - Санфи дръпна яка глътка от своята чаша и я остави на масата с въздишка. - Не, кисуатското управление не е от полза за никого от нас.

Ванахомен си спомни войниците и жената в дрехи на Лечител.

- Така е - съгласи се тихо. - Не е.

Санфи се усмихна едва забележимо и запуши гарафата.

- Да влезем вече вътре, та да се отървем поне малко от проклетата жега.

Ванахомен стана и взе двете чаши, като остави гарафата за Санфи. След ярката светлина на залязващото слънце в къщата бе сумрачно и стана още по-тъмно, когато домакинът затвори тежката дървена врата зад тях. Очите на госта привикнаха към мрака, докато Санфи го водеше към елегантна приемна с открехнати отвори на тавана за проветряване и допълнителна светлина.

И тук Ванахомен замръзна на място, видял под осветлението от слънцето най-красивата жена на света.

- Дъщеря ми Тианет - представи я Санфи. Макар да усещаше погледа на своя домакин, който жадно попиваше всяка негова реакция, Ванахомен не можа да стори друго, освен да се вторачи безпомощно в нея. Тя го гледаше открито, както бе прието за жена от нейната каста, но в осанката и се долавяше интригуваща потайност. Когато Тианет прекоси стаята към тях, той не можа да отлепи поглед, очарован от поклащането на това тяло под тежкия брокат на кисуатска одежда.

- Приветствам те, Принце на Залеза, Аватар на нашата Богиня - изрече тя.

Гласът, нисък и плътен като сладко тъмно вино, вдърви всичко у госта - от гърлото до стомаха, че и по-надолу. Но тя коленичи и това разруши магията - гуджаарейските жени никога не коленичеха. Не беше редно - те бяха богини. Ванахомен понечи да възрази, но се спря, когато Тианет вдигна ръце и ги кръстоса пред лицето със свити и обърнати навън юмруци. Манофлексия - най-висшият израз на уважение към помазан от боговете смъртен. За последен път Ванахомен я бе виждал в Яна-ян - преди цял един живот, когато разни просители се обръщаха към неговия баща.

„Но сега Принц съм аз - не баща ми.“ А кога бе уместно една богиня да падне на колене? Само пред по-висш от нея бог.

Санфи докосна рамото му, Ванахомен трепна и отдели очи от жената.

- Десет рода от шуна и осемнайсет - от жина са готови да подкрепят нашата кауза - каза домакинът. - Те ще предоставят на династическия наследник, на теб, Принце, своите средства и въоръжени отряди. Заедно с банбарските ти съюзници ще представляват малка сила в сравнение с кисуатската армия, но в подходяща обстановка дори неголяма сила е способна на велики дела. Тронът на Залеза може да стане отново твой.

Итогава ще имаш жена като тази. Тези думи не бяха изречени, но увиснаха помежду им като безмълвно обещание. И докато гледаше сведената и глава, Ванахомен чу плътния като вино глас да го нарича Принц. Видя се на извития трон с Ореола на Залязващото Слънце зад главата си. До него щеше да седи Тианет като първа съпруга, а децата им щяха да отрупват стълбите под тях - жива украса на неговата слава и нейното съвършенство. Това бе най-сладкото видение, което бе имал извън пределите на Ина-Карек.

- Обичаите на гостоприемството, Принце, включват една много древна традиция. - Мекият като кадифе глас на Санфи погали рамото на госта. - Тя е отдавна забравена дори и в Ки-суа, но сегашният момент ми се струва съвсем подходящ за възраждането и. Някога, много отдавна, договореното между мъже се е скрепявало с нещо повече от ръкостискане.

Тианет вдигна поглед и като че ли го заби право в душата на Ванахомен. Тя посегна към ръката му, пое я - от мекотата на кожата и едва не го заболя, и се изправи на крака.

- Подробностите можем да обсъдим по-късно - каза Санфи. Пусна рамото на Ванахомен, а дъщеря му направи крачка назад и поведе госта след себе си. - Утре заран. Почини си добре, Принце.