Н. Джемисин - Засенчено слънце

Най-силно озадачиха Ванахомен кървавочервеният цвят на препаската и червеникавите мъниста на огърлицата. Такива носеха Лечителите на Хананджа, но никоя жена не можеше да стане Лечител или какъвто и да било друг Слуга на Богинята.

- Защо удряте човека? - попита тя и този път Ванахомен долови смайване в гласа и. Застанала бе пред входа на градината. Може би бе излязла от нея и затова не бе видяла побоя, преди да се натъкне на него съвсем неочаквано. - Що за… Как може да… - Тя замлъкна, видимо твърде уплашена, за да довърши някой от двата въпроса.

Войниците се спогледаха.

„Махай се“ - опита се Ванахомен да внуши на жената. Той беше забавил ход против волята си и стискаше юмруци. - „Просто си тръгни и се моли да не те последват.“

- Лечител… - обади се търговецът и се закашля, обърнал лице нагоре. Дишаше с усилие, а цялото му лице бе в кръв. -Лечител, недей да… не обръщай внимание на тези господари.

- Той пусна раболепна усмивка към войниците. - Те просто ми дават малък урок. Аз престъпих закона. Прибирай се в Хетава

- всичко тук е наред.

- Това няма нищо общо със закона - заяви жената и Ванахомен се запита дали е слънчасала, или си е глупачка по рождение. Кисуатците твърдяха, че зачитат Закона на Хананджа, само че той бе идвал и друг път тайно в града през годините, говорил бе с търговци и наемни войници, които му бяха обяснили как стоят нещата в действителност. Побои. Грабителство. Изчезване на хора. Нищо прекалено очебийно - те не бяха явни лицемери, но напълно достатъчно за благоразумните граждани да разберат, че не бива да се пречкат в краката на окупаторите.

Може би именно заради това Ванахомен бе спрял, макар че трябваше да продължи по пътя си.

- Послушай съвета му - каза по-сговорчивият от кисуатците и стъпи отново върху гърба на търговеца. Той се сгърчи в очакване, но войникът засега се задоволи само с това. - Ние поддържаме реда, нали така? Осигуряваме мира и покоя. Ти не искаш ли покой? Върви си и благодари на Хананджа за това, че такива добри хора се грижат за безопасността на вашия град.

- И се ухили.

- Аз… - Известна представа за опасността изглежда бе успяла да проникне най-накрая до съзнанието на жената през стената на душевния потрес. Тя преглътна и зашари с очи наоколо. Ако търсеше помощ, такава нямаше откъде да дойде. Никой от зяпачите не срещна погледа и. Обаче… Докато преценяваше присъстващите, Ванахомен забеляза как някаква жена се наведе и прошепна нещо в ухото на сина си. Момчето хукна по една странична уличка, може би за да извика помощ. Но нямаше как такава да дойде навреме.

- Н-не мога да си тръгна - промълви жената. Преглътна и вирна брадичка, макар заекването и треперенето да не показваха куража, който се опитваше да демонстрира. - Аз съм Слуга… Пуснете този търговец с мен. Задръжте стоката му и парите му, ако желаете, но го пуснете.

Досада помрачи лицето на приказливия войник. Той се навъси и пристъпи към жената с вдигнат юмрук…

… Тя се сви, готова да поеме удара…

… Ванахомен се втурна към тях и едва по средата на улицата осъзна, че изобщо е тръгнал…

… Хората откъм другия и край нададоха вик, търговецът изкрещя „Недей!“ и…

… По-мълчаливият войник се огледа. Забелязал, че зяпачите са станали двайсетина или повече, хвана другаря си за ръката. Ванахомен бе достатъчно близо, за да чуе промърмореното на суа: „Недей. Твърде много народ има. Може да стигне да ушите на генерала.“

Това спря другия. Той изгледа кръвожадно момичето, но след миг колебание отпусна ръка. Наведе се и прошепна нещо в ухото и.

Тя застина, вторачила в него пълни с ужас очи. Войникът се ухили и направи крачка назад. Хвърли последен, унищожителен поглед към търговеца и се обърна… за да види Ванахомен. Той стоеше по средата на улицата, само на крачка-две от войника. Спря, когато той отпусна свития си юмрук, но бе прекалено близо, за да се престори на случаен минувач. Остана на място, без да е решил дали ще се бие, или ще бяга.

- Нкуа ке-а-те ананки еваа тингам? - попита другият войник, който явно говореше само суа. Какво искаш бе, овцо заспала? Да ни поблееш ли?

Ванахомен владееше достатъчно добре простонародния суа, за да разбере казаното, но презрението в тона на войника бе толкова очевидно, че само по себе си го накара да кипне от гняв. Остана твърд обаче - или поне направи опит. Твърде много години сред банбарци. Поривът да измъкне ножа и да накара войника да плати с кръвта си за нанесената обида бе толкова силен, че ръката му затрепери от желанието да убие.