Н. Джемисин - Засенчено слънце

- И на мен ми се иска да стане така - отвърна Дане, - но не заради сънната кръв.

Усмивката и насърчи Ханани също да се усмихне, докато се покланяше за сбогом.

- В такъв случай непременно ще дойда пак - обеща тя. -Покой, Дане.

- Покой, дете.

Ханани излезе бавно по стълбите, а в главата и се вихре-ха черни облаци като при наводнение. Заради това не забеляза слугинчето, което направи пълния официален поклон зад нея, преди да затвори входната врата.

Ванахомен бе потънал така дълбоко в спомените си, докато крачеше из Града на Хананджа - след толкова време, и този път не дегизиран в банбарски дрехи, макар и не и в одеждите, които му се полагат по право, че забеляза кисуатските войници малко преди да стане прекалено късно. Пленен от уханието на градината Яфаи -от тежкия аромат на лунно цвете и жасмин, които го върнаха към отминалите дни в Яна-ян, към игрите на зарове с неговия баща и с Карис, едва не връхлетя върху двамата войници, току-що започнали да пребиват до смърт някакъв гуджаареец.

Жертвата бе зарзаватчия, проснал платнище с наредени по него купчинки фурми, едакийски пъпеши и няколко едри дря-ва недалеч от входа към градината, за да привлича вниманието на минувачите. Градският правилник предписваше на всички продавачи да използват за търговията си специално определени места - така се поддържаше ред. Но в дни като този, когато уличният калдъръм е толкова жарък, че можеш да си опечеш хляб на него, а на всеки му се ще хапка освежителен плод, повечето градски стражи си затваряха очите за нарушителите.

Тези кисуатски войници не го бяха направили. Търговецът пълзеше в краката им и се молеше на висок глас.

- Цяла седмица труд! - чу го Ванахомен да казва, преди единият войник да го ритне за пореден път. - Семейството ми ще остане без пари… - И мъжът ахна, когато другият войник стъпи право връз купчинката фурми..

- Цяла седмица труд? Това ли, бе? - Войникът говореше с ясно доловим акцент на кисуатски селянин. - Аз самият имам стопанство. С плодовете на седмичния си труд бих напълнил тая градина догоре! Но в Гуджааре всеки мързеливец може да забогатее. - Хвърли поглед към другаря си с усмивка. - Да покажем ли на тоя тингам какво значи истински труд? - И стъпи върху друг плод, който пльокна сочно. Двамата се разсмяха.

Един истински гуджаареец би понесъл стоически всичко това - изтърпял би безмълвно всяко издевателство от страна на двамата войници. Това бе единственият разумен и миролюбив подход. Войниците бяха отегчени и бе до болка ясно, че всяка съпротива ще предизвика още по-дивашко отношение от тяхна страна. Но изглежда търговецът бе истински ужасен от перспективата да лиши семейството си от препитание - а може и да не бе миролюбиво настроен по принцип. Преди войникът да настъпи един от пъпешите му, той се хвърли да го предпази с тяло.

Онова, което последва, можеше лесно да се предвиди, но пак си оставаше противна картина, дори за Ванахомен, който се бе нагледал и на по-лошо през годините, откак бе напуснал Гуджааре. Войниците започнаха да ритат човека с все сила -най-напред по гърба и раменете, вместо покритите от него плодове, а след като не се отмести - в ребрата и хълбоците.

Ванахомен спря на ъгъла срещу грозната картина. На улицата имаше още народ - той ги видя да жестикулират и да разменят възбудени реплики. Може би поне един щеше да събере кураж да се намеси… или пък всички щяха да останат по местата си, за да гледат как пребиват до смърт бедния глупак. И в двата случая Ванахомен не биваше да се бърка. Влязъл бе в града преоблечен - със семпла препаска без отличителни знаци, подобен тюрбан и евтина бронзова огърлица. Облекло на обикновен труженик. Под препаската обаче носеше прикрепени към бедрото банбарски ножове, а в торбичката си имаше банбарски скъпоценности. Ако се опълчеше срещу войниците, можеха да го арестуват и почти със сигурност да намерят оръжието и бижутата. А това би имало твърде опасни последици.

Макар да го отвращаваше мисълта да си тръгне, колкото и наложително да бе това…

- Какво правите? - извика някакъв глас и Ванахомен насочи натам невярващ поглед.

Пред войниците се бе изправила някаква жена. Те спряха да ритат търговеца и се втренчиха в нея. Ванахомен не можеше да не стори същото. Жената, или по-скоро момичето, едва преди броени години достигнало зрялост, носеше мъжко облекло - от видимо преправяната препаска до огърлицата, предназначена за по-широки рамене. Под нея гърдите и бяха пристегнати с бели ивици плат, като онзи, който се използваше за трупове, подготвени за кремиране. Това не скриваше нейните прелести, но цялостният и вид бе прекалено абсурден, за да излъчи някаква еротика. Кестенявозлатистата и коса бе захваната назад в стегнат северняшки кок, който по никакъв начин не красеше напълно лишеното и от грим и дори от сажди за миглите лице.