Н. Джемисин - Засенчено слънце

Нямаше ли тя сама да убие Тантуфи, щом не намира друг начин да я освободи от неописуемите страдания?

Тианет провери дали ножът е скрит добре зад рамката на вратата.

- Татко - промълви тя.

Санфи подскочи целият, като шумно изпусна някакви свитъци и насмалко не катурна фенера. Когато я забеляза обаче, радост изличи страха от лицето му.

- Тианет! Очите на Богинята се обърнаха към мен! Ама… как… избяга от войниците ли? Пък аз ходих в Яна-ян, молих се на Протекторите, но кой ти слуша…

Тианет влезе вътре и се огледа. Три от цветните кашпи бяха преместени или катурнати, за да открият отвори, за които тя не знаеше. В един от тях имаше неголямо празно сандъче. В краката на Санфи лежеше отворена торба с пари, диаманти и свитъци с печати за собственост. Също и познатото ключе на дълга връв.

- Тантуфи е мъртва - каза тя, като премести поглед от ключето към лицето на баща им.

Възторг озари това лице, преди той да се прокашля и да симулира мъка.

- Ами, знаеш, здравето на сестра ти беше…

- На дъщеря ми, татко. Сами сме, няма защо да се лъжем. - Тя наклони едва забележимо тяло и заобиколи една дървена табуретка, за да го приближи. - Моя дъщеря - и твоя.

Той се намуси, както правеше винаги, когато му напомнят собствената извратеност.

- Ами майка ти?

- Още е в Хетава. Ще я лекуват, ако това въобще е възможно. - Пред погледа на Тианет бръчката между веждите му стана по-дълбока. Пресмяташе вероятността една нормална Инсурет да разкаже на жреците за многото, ама наистина много прегрешения на своя съпруг.

- Трябва да напуснем града - каза той най-накрая и се извърна да вдигне изтърваните свитъци. - Имам познати из крайречните градове, а също в Кисуа - те ще ни помогнат. Може би точно те са ключа към осъществяване на нашите планове, ако…

Тианет заби ножа на кисуатския ловец в гърба му. Макар ножът да бе много остър, тя използва силата на двете си ръце, както и пълен замах над главата, защото искаше да е сигурна, че ще проникне между ребрата.

Той се извърна да я погледне и изражението му бе само озадачено.

- Тианет? - Протегна ръка зад гърба и започна да търси опипом ножа. След това я изпъна отпред и вторачи невярващ поглед в собствената си кръв. - Какво… ти…

Не можа да уцели сърцето. Бързо, преди да се е окопитил, тя го дръпна с все сила назад. Баща и се препъна в отворената торба и падна тромаво сред свитъците. Докато се мъчеше да стане, тя грабна една от металните кашпи. Прекалено тежка бе, за да я вдигне високо, но успя да я домъкне над него.

- Тианет! - Объркването му отстъпи пред животински страх. Започна да рита напосоки. Забравил предишната предпазливост, изрева с цяло гърло: - Тианет!

Тя пусна кашпата. Санфи успя да вдигне ръка и тя падна накриво - върху гърлото и гърдите му, вместо на главата. Той издаде дебел, бълбукащ и неразгадаем звук, може би докато ножът проникваше в белия дроб или друг някой орган, но продължи да се мята - вече съвсем немощно. Тианет го наблюдава известно време замислено, а сетне седна върху кашпата.

Маслото във фенера свърши в момента, в който баща и умря. Светликът на Сънната през високия прозорец бе достатъчен заместител, а Тианет установи, че наблюдението не и носи радост. Но тя го продължи, защото иначе не би била сигурна, че е умрял. При все това, колкото и да се напъваше да си спомни нещата, които и бе причинил, колкото сърцето и да кънтеше от омразата, която никога не бе посмяла да изпита по-рано, погледът и се премрежи, докато го гледаше да гъргори и да се дави, да се бори за глътка въздух. Ръцете и трепереха, когато най-накрая докосна шията, за да се убеди, че сърцето е спряло.

Мъртъв. Той бе мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.

Отначало и се повдигна, а сетне поплака малко.

После се съвзе, вдигна торбата и я донатъпка с дрехи за път и храна. Взе и ключа за веригата на Тантуфи, като нахлузи връвта на шията си, а самото ключе напъха под дрехите. Нищо конкретно не свързваше с това действие. Нямаше намерение да държи като спомен за дъщеря си ключа на нейното робство. Просто вътрешен подтик - за Тианет, оцеляла до този момент благодарение на разум, а не на емоции, и защото успяваше да надхитри своя мъчител, ако не да надделее над него, сегашното подчиняване на чувството бе нещо ново и облекчаващо.

Тя спря на прага в недоумение - мисълта и никога не бе стигала по-далеч от смъртта на баща и. Но когато последният резен от лика на Сънната Луна се спусна зад градските покриви, тя вдигна глава и видя най-високата звезда от съзвездието, назовано Оплаквача. Тя се вижда само през първия сезон от годината. Будната Луна вече изпъпляше от своето скривалище, за да я затули. Засега обаче звездата грееше по-ярко от всяка друга на западния небосклон.