Н. Джемисин - Засенчено слънце

- личността не е равнозначна на онова, което сънува. И никой наркомансер не може да се опълчи срещу сънните заклинания на душата без покой в своето сърце. В противен случай потъва в съня и излиза от собствения си контрол. Това бяха първите неща, на които я бе научил Мни-ини.

Ванахомен се приближи.

- Ханани?

- Не знам какво да направя - каза тя. - У мен не е останал покой. Не знам как да бъда… да бъда онова, от което се нуждае тя. - Не можа да произнесе Лечител. Тя не беше вече такъв. -Не мога да измисля как да и помогна.

Ванахомен приклекна до нея с въздишка. Прегърна я през раменете и притегли към себе си.

- Всичко е наред, ще намериш начин.

С ъгълчето на окото си Ханани забеляза, че детето е престанало да се блъска в червеното и е обърнало към тях големи кръгли очи.

- Аз… аз никога не съм изпитвала подобен гняв, Ванахомен… - Тя все още потръпваше от него. Беше и харесало - да преследва звяра, да причинява болка, да си повтаря наум, че не и трябва никакво оръжие с ясното съзнание, че самите и ръце са достатъчно смъртоносни. Те все още си бяха покрити с червен восък… Но не… Восък ли бе това въобще? Повдигна и се. Започна да ги търка, за да махне това от тях. Използва и ноктите, без да обръща внимание на кървавите драскотини, които оставяха те върху кожата и. Ванахомен се намръщи и спря ръцете и насила.

- Не пипай - обади се детето. Сепната, Ханани видя, че Стихийният сънуващ се надига на крака. Тук, в съня, детето не бе сакато, не и ако пожелаеше друго. И сега стоеше право, макар да се олюляваше, и ги наблюдаваше. Наблюдаваше Ванахомен, а личицето и бавно помръкваше от смъртна омраза. - Не пипай не спи ти не пипай ти не наранявай.

Ванахомен отвори уста да каже: „Нищо лошо не и правя, глупаче…“

И в същия миг устата му изчезна.

Той си пое въздух, отвори широко очи и вдигна ръка към мястото, където тя беше преди. Но и китките му последваха устата и се спаружиха. Кръв нямаше - остатъкът от ръцете му бе покрит с гладка непокътната кожа, все едно там никога не бе имало китки. Скоро плътта продължи да се разцепва по дължина на ръцете и бързо изчезна чак до лактите. Ванахомен издаде ужасен звук.

- Не! - Ханани скочи на крака и застана пред него. Стихийният сънуващ потрепери, когато я видя, впери в нея проницателен поглед и Ханани усети съзнанието си да се замъглява. Осъзнаването на нейното собствено Аз се поколеба и после се върна отново. Но сега не беше Ханани, а Майка, изпълнена от гняв…

- Не! Аз съм АИЕР! - Тя стисна юмруци и поведе битка за своето Аз. Ето я силата на Стихийния сънуващ, тук, в този свят, който си бе сътворила в пространството помежду. В Ина-Карек сънищата отразяваха Аз-а, както бе повелила Богинята Хананджа. Но в творението на Стихийния сънуващ Аз-ът отразяваше нея - онова, което съзира у своите жертви или каквито иска те да станат. Дали детето изобщо разбираше, че убива хора, напълно непознати хора, които с нищо не са заслужили неговата ненавист? Ханани не знаеше, но когато Ванахомен падна на земята до нея с животински вой, а краката му се сгърчиха и изчезнаха в нищото, всичките и страхове си отидоха заедно с тях.

- Тишина - нареди Ханани, като пристъпи напред. Волята на Стихийния сънуващ отново я притисна и този път тя се остави да я промени - поне външно. Отвътре си остана АИЕР. Стана по-висока, по-тъмна, по-кръшна, по-красива, отколкото изобщо би могла да бъде в будния свят. - Ето, виждаш ли -промълви тя, а гласът и бе мек и ласкав. Майчина песен. - Не се страхувай.

И гневът на Стихийния сънуващ стихна. Отстъпи инстинктивно назад, после направи крачка напред, а върху изтерзаното лице се изписа отчаян копнеж.

- Мамамамама?

Ханани го хвана. Обгърна детето с ръце и го притисна сил-но към себе си. Момиченцето се разтрепери, а после зарови лице в гърдите и.

- Мама - каза то още веднъж и се усмихна.

- Да - отвърна Ханани. Започна да гали костеливите ра-менца, пръстите и проследяваха тъничките кичури коса. Толкова много болка бе насъбрана тук - повече, отколкото можеше да се лекува само с магия. Стихийният сънуващ попиваше сънната кръв тъй както пустинята попива вода. Накрая у Ханани остана само собствената и. Ако я загубеше, щеше да умре. Тя не би се поколебала да плати тази цена, само че това не решаваше проблема. Стихийният сънуващ се нуждаеше от прекалено много. Ханани можеше да влее целия си живот у детето, без да промени нищо.

„Душата и бе поразена до степен, с която магията не може да се справи“ - бе казала веднъж Янаса по повод мъката, загубата и милосърдието. Нейните Спътници Лечители бяха убили онази жена, пралелята на Янаса. А онова, което банбарката не бе изрекла тогава и което може би дори не подозираше, бе че онези Лечители бяха унищожили и самата душа, вместо да я пуснат в Ина-Карек. Дотолкова покварена душа не можеше да намери покой дори с помощта на вродената у всяка жена магия, дори и с помощта на Бирник. Оставаше и само да се носи сред болка и мрак в съзнанието на Богинята и да страда в кошмарен сън вечно. Подобре би било за самата нея да бъде унищожена, вместо да се оставя на подобна участ.