Н. Джемисин - Засенчено слънце

След малко Ниджири кимна и премина към Моиб.

- Нищо общо нямам - каза той, а Бирникът още веднъж използва джунгисата, за да тръшне Протектора на земята като отсечен дънер. Когато приклекна край тялото, за да извърши този път сам Вземането, Анци извика отново:

- Нали ти каза, че няма нищо общо, проклет да бъдеш дано!

- Излъга - отвърна лаконично Ниджири. Затвори очи, а след малко Моиб също бе мъртъв.

Ниджири се надигна и се обърна към Анци.

- Ще отидеш ли в Хетава, за да изведеш от там другарите си?

Анци каза през зъби, целият разтреперан от ярост:

- Не съм ти подчинен!

За голяма изненада и за още по-голямо облекчение на Сунанди, Ниджири само кимна. Обърна се отново към Мама Яо:

- Нареди, моля, на Генерал Анци, да постъпи, както поисках - каза и той. - Вие загубихте. Сега можете да останете за среща с нашия Принц и неговите варварски съюзници или да поемете по обратния път към Кисуа - ваша си работа. Ако изберете втората възможност, ще ви придружим до градските порти. Ще ви дадем и провизии за похода през пустинята.

Мама Яо изглеждаше дълбоко потресена. Всички бяха наясно, че Моиб лъже и че двамата с Аксата са еднакво замесени в заговора си. Но лекотата, с която Бирникът разпозна лъжата, бе далеч по-убедително доказателство за силата на магията от всякакви сънни заклинания.

Яо погледна Сасананте, който кимна. Тя въздъхна дълбоко и също кимна.

- Генерале - каза, - моля те, предай нашите нареждания на Бибики в Хетава. Заложниците да бъдат освободени, а той да се яви тук със своите хора и всички останали в пределите на града кисуатски граждани. Поемаме незабавно към дома.

Тианет се спъна, както тичаше по плочите на двора на Хе-тава, и едва не се просна заедно с Тантуфи сред множеството трупове. Изправи се и забеляза в краката си някакъв кисуатски войник с прекършен врат и замръзнала върху лицето гримаса на безкрайно изумление. Хората на Бибики още не бяха намерили време да съберат падналите в битката с Пазителите, а Ти-анет се бе спънала в протегнатата ръка на този войник. Също като Бибики и той носеше животинска кожа вместо наметало - златистокафеникава, изпъстрена с бледи розетки. Още един ловец. Тя нямаше представа що за животно бе загубило кожата си заради тази наметка, но веднага видя дългия кинжал с косте-на дръжка в ръката на падналия. Без да му мисли много Тианет метна детето на рамо и клекна да прибере ножа.

Всичко това и върна разсъдъка. Беше се запътила към Детската къща със слабата надежда да се измъкне в града през нея, тъй както кисуатците бяха проникнали именно оттам в Хетава. Но сега чу зад гърба си викове, а също и други отпред. Вдигнали бяха тревога. Разбира се, че ще оставят охрана в Детската къща, както и при всеки от останалите входове на комплекса. Нямаше откъде да избяга. Оставаше и да се скрие.

Затова тя хукна през двора и се пъхна в една от многото сгради на храма. Коридор, няколко стъпала, вход със завеса. Озова се в мъничко помещение с неоправен сламеник, няколко лавици и шкафчета за лични вещи. Жилище на някой жрец.

Като положи Тантуфи на сламеника, тя приклекна край завесата и започна да върти ножа в ръка.

И така, детето продължи да сънува под крилото на своята майка.

Тя не бе изпитала омраза към Азима.

Вече знаеше това, докато крачеше към падналото чудовище, с изнесени встрани и обагрени в червено ръце - Стихийният сънуващ. Азима бе чужд за нея - уби го от страх и ярост, както и заради разбираемото желание да се спаси. Но не го познаваше. С нищо не бе заслужил нейната ярост, освен с деянието си на проклет глупак.

Стихийният сънуващ размаха пред нея огромен юмрук и заръмжа с нечовешкия си глас, но това не я уплаши. Тя бе виждала кошмарите на една богиня - с какво можеше да я притесни този на някакъв си смъртен? Бе съвсем проста работа да вдигне стена от кръв около себе си, за да хване здраво заплашителния юмрук. Да, това бе номерът при лечение в сенчестите селения, макар някога да не го разбираше. Душата на такъв просител не желаеше лечение при нормални обстоятелства, а имаше нужда от повече болка и грозота. Искаше някой да засвидетелства житейската мръсотия, гадостите и цялата отровна жлъч. За да влезеш в обладана от кошмар душа, сам трябва да се превърнеш в кошмар.

Ето защо Сонта-и не успя да го убие. Той бе лишен от чувства - как да разбере? Мни-ини също, въпреки всичките си умения и раздразнителност, не притежаваше онова, което бе нужно за Стихийния сънуващ - отдавна тлеещ, тихо клокочещ, безпомощен и безплоден бяс. Добре бе да знаеш какво е да те предадат - да се откажат от тебе, да те презират, да те използват - онези, които би трябвало да се грижат за теб и да те закрилят. Да знаеш какво е да си слаб между силни, да не разчиташ дори на най-елементарното уважение, дължимо на човешко същество. Да знаеш какво е да си безполезно и нищожно нещо в очите на другите.