Н. Джемисин - Засенчено слънце

И преди Йехами да реагира, Инсурет скочи на крака и го блъсна. Извикал от изненада, той опита да се изправи и падна назад. Макар да видя какво предстои, Ханани също не успя да реагира достатъчно бързо, за да го предотврати. Размахал ръце като криле на птица, Йехами се стовари върху краката на Принца.

Ванахомен изкрещя, сгърчи се от болка и преди последната глътка въздух да излезе от гърдите му, подбели очи, а клепачите му се склопиха и затрепкаха.

- Не! - Забравила напълно всякакво благоприличие, Ханани блъсна Учителя настрани, но бе вече късно. Наоколо бе пълно със заспали; оцелелите още се мятаха и стенеха. Ванахомен щеше да бъде увлечен от средата на въртопа.

И проклетият сън щеше да и отнеме още един близък човек.

Не, нямаше да стане.

Без да му мисли много, тя допря пръсти до клепачите на Ванахомен и сама се хвърли в бездната на кошмара.

Светът бе направен от червено и от кости. Търкулнал се с писък при падането, мъжът, който беше бил Ванахомен, откри, че е превърнат в нищо. Споменът за будното бе още жив, но някак избледнял и далечен, също като този за детството. Вече не беше принц. Червеният свят го бе преобразувал. Тук бе немощно нищожество в една неразгадаема йерархия и знаеше и без да пита, че не съществува надежда за оцеляването му. Защото това тук не бе кривото огледало на пространството помежду, нито дори неизбежната сянка от ослепителната душа на Хананджа. То беше съвършено различно място, нечие чуждо място, и в това място надежда бе дума, лишена от смисъл.

Той не падна, а по-скоро затъна в него като в тиня. Червеното бе гъсто и на места като съсирено, не така плътно, за да стъпи здраво отгоре му, но достатъчно, за да гази. И той газеше, затънал до шия в топла миризлива гнусота, напрягаше ръце и крака, за да си проправя път сред кокали, които на нищо не приличаха - човешки черепи с допълнителни челюсти, ръце с по десет пръста, неразличими и навързани като черва маси. И той заплака, защото сърцето му се изпълни с отчаяние, каквото не бе познал в будния свят. Беше сам. Беше уплашен. Беше толкова слаб. Усети надвисналата опасност като вкус на стипчива ябълка в устата си, а може и да беше от гадостите наоколо - не след дълго щеше да се изправи пред стопанина на тия селения.

В продължение на цяла вечност човекът се блъскаше из червеното. Когато от високото надолу лумнаха светлина и жега, той си помисли, че смъртта най-после идва, и частица от него възликува. Но в огъня, който прогори червеното, имаше някаква чистота, която той мигом разбра, че не беше оттук. Откъде дойде? Той не знаеше. Изпълни го тъпа болка на завист, - но светлината го обгърна и изтръгна от гадостта.

- Това място изнасилва душата - каза познат женски глас. Коя бе тя? Той не знаеше, но се вкопчи в нейното сияйно безплътно присъствие, жалък в благодарността си, че вече не е сам. - Никога не съм виждала толкова гнусно творение! Пази се, Принце.

Отначало той не разбра какво има предвид тя. Или кого. Той ли е „Принц“? И какво е „творение“?

Но сега в червеното започна някакво гигантско пулсиращо раздвижване - кокалите под тях се надигнаха като огромна маса, очертавана откъм вътрешната страна. Той видя дълга лъкатушна форма, подобна на змия, ако змиите можеха да достигат размери на реки. По цялото и протежение никнеха пъргави еднакви крайници - също като на скорпион или стоножка, само че всеки завършваше с масивни ръчища, големи колкото къщи. Повечето от тях бяха свити в юмруци и докато се вдигаха и отпускаха ведно с движенията на съществото, човекът успя да съзре на места по тях пръстени. Докато вървяха през гъбестата маса на повърхността, ръцете оставяха пълни с кръв отпечатъци в нея.

Но онова, което накара човека да запищи, бе главата на съществото, която се надигна от гадостта върху дълга, подобна на върлина шия - беше на баща му.

Лицето си бе същото, макар и изкривено от някаква жизнерадостна садистична лакомия. В това лице човекът съзря като на длан цялата лудост на своя баща. Ето го чудовището, едва не унищожило своя народ в преследване на собствени амбиции и едва не погълнало и бъдещето на сина си със същата безпощадна лакомия. По-ужасно и от Жътваря, защото, макар и двамата да изяждаха живота, само той го правеше съзнателно. С любов.

Докато мъжът пищеше, жената блесна с ослепителна ярост и изкрещя:

- Ти!

Уплашен до обезумяване, мъжът се сви и млъкна, а жената започна да придобива отчетливи очертания. Само че те с нищо не напомняха собствените му спомени за нея. Когато ги разрови, в съзнанието му изникна нещо много по-меко - нежни пръсти, водопад от вълнисти коси с цвят на влажен пясък, заекващ глас, напращели гърди с кафяви зърна, които имат вкус на морска сол и сладост - макар да не му бе ясно откъде знае всичко това. А появилата се жена се различаваше много от тази представа. Беше се облякла като мъж, в препаска с прекалено строга кройка за нейните заоблени бедра, огърлица, твърде голяма за тесните и рамене и с водопад от коси, укротен в кок от връзки и шноли. Някои неща във вида и го притесниха истински, защото изглеждаха някак не на място. Препаската, която носеше, бе червена, но цялата в по-тъмни влажни петна. Нежните и ръце бяха покрити с плътен червен слой. Кръв? Или по-мрачното и горчиво червено от това място? Той не знаеше, но слоят се разтегна като тънка ръкавица, когато ръцете и се превърнаха в юмруци.