Н. Джемисин - Засенчено слънце

- Братя мои, това дете! - Тя сочеше подир жената с ръка. -Това дете е източникът на съня!

Войниците най-после я видяха, но никой от тях не бе в близост до Тианет. Жреците реагираха по-бързо - някои си поеха дъх и хукнаха подир жената. Тя премина през тежката завеса на входа към вътрешността на Хетава.

Кисуатският командир кресна тлъста псувня и викна нещо през глъчта на спящите. Четворка войници мигом хукна подир жената. При изхода настана блъсканица - войниците се разкрещяха на тримата Лечители, които също бяха тръгнали да я гонят. Ханани понечи да се включи в преследването, но чувството за дълг и попречи. Докато Ванахомен не оздравееше, не и бе работа да се отделя от него. И тя се върна при ранения, клекна отстрани и взе ръката му в своите ръце.

- Тианет - промълви той. - Тианет беше, сигурен съм. -Намръщи се озадачен. - Нали ме видя? Защо не… ?

- Уплаши се за детето, мисля, която и да е тя - отвърна Ханани. Един от послушниците бе почистил кръвта и превързваше крака на Ванахомен. Вторият поставяше кожен тампон с билки върху раната на гърдите. Ханани кимна одобрително към двете момчета, които и отговориха тържествено. - Ако това дете наистина е първопричина за кошмара, убил толкова народ, всичко се изяснява. Познаваш ли я?

Ванахомен кимна бавно. Ханани се разтревожи от обстоятелството, че той не престава да се поти, а и започва да потреперва лекичко. Докосна с ръка момчето, което поставяше лапата, и му даде знак да донесе вода и одеало.

- Шуна. Баща и - един от моите съюзници. Надявах се… -Той се намръщи още повече. - Нейно дете, казваш?

- Така мисля. - Тя стресната замълча, когато някой се промуши през тълпата около Ванахомен. Учител Йехами.

- Какво видя, Чирак? Сигурна ли си за детето?

Ханани примигна, сепната колкото от въпроса, толкова и от вида на Съветника. Йехами изглеждаше изпит и напълно изтощен, все едно не бе спал добре от много време - а може и така да беше. Но в израза му имаше някаква трескава настойчивост, която я притесни.

- Не, не съм напълно сигурна - каза тя. - Но ми се струва, че спящите откликваха на нейния сън. - После добави колебливо: - Принцът казва, че тя е Тианет от шуна. Детето е нейна дъщеря.

Йехами затаи дъх и се обърна към друг Учител, когото Ха-нани не познаваше. Другият кимна мрачно и каза:

- По линия на Инсурет. Една от майчините линии, които щяхме да проучим.

- Тя е една змия - обади се някакъв глас измежду колоните и всички се извърнаха, за да съзрат жена на средна възраст, свита край близката стена. Приликата и с Тианет личеше съвършено ясно, също както налудничавите пламъци в очите. -Все съска ли, съска в главата ми, а най-зле става, когато заспя. Още откакто беше в утробата ми, бях наясно, че е отрова. Нямах търпение да се отърва от нея. А сега си е родила собствена усойничка, да я убие дано! Дано да я убие!

Йехами погледна другия Учител.

- Инсурет?

- Май така изглежда.

Йехами пое дълбоко дъх и отиде при жената, за да приклекне пред нея.

- Приветствам те, господарке Инсурет - заговори я той.

- Какво имаш предвид, като казваш, че дъщеря ти „съска в главата“?

Инсурет се начумери.

- Защо питаш? Всички все за нея питат. Всички искат нея

- не мене.

Йехами изглеждаше притеснен. Несъмнено му се щеше да повика Лечител, та да отърве жената от нейната лудост. Но той се приведе напред и заговори настойчиво:

- Трябва да я намерим, господарке. Ако онова, което подозираме, е вярно, тя и Сти… тя и детето и може би държат ключа към спасението на мнозина.

- Значи и ти нея искаш. - Чистият сарказъм в гласа на Инсурет накара Ханани да изтръпне. Ако не бе забелязала вече безумието в очите на тази жена, сега щеше да го усети в гласа и. - Вземай си я, като толкова искаш - хич не ме интересува. Иде ми разревана, казвам ти, иде ми разревана и разправя, че татко и… татко и я… - Инсурет започна да се люлее напредна-зад. Лицето и се изпъна. Тя замлъкна. Започна да трие длани в коленете си. Най-неочаквано тръсна глава и продължи: - Лъже, курвата злобна! А и да го е сторил, тя си е виновна. Тя е виновна!

Йехами се отдръпна назад; върху лицето му бяха изписани същия шок и същото отвращение, които изпълваха сърцето на Ханани. След малко той външно се успокои и опита отново:

- Каквото и да е, господарке, ние искаме да научим всичко около заболяването на това дете. Ще ни кажеш ли? Може ли то да освободи хората, които е завладяло със своите сънища?

- Защо питаш за нея? - Инсурет го изгледа злобно. - Тая напаст трябваше да я удушат още след раждането. Но той винаги си прави, каквото тя поиска. Винаги каквото поиска. „Нека го оставим“, вика тя и той и уйдисва, винаги, толкова хубаво момиче, толкова по-хубава от мене, детето е нейното бреме, да си го носи, защо трябва аз да мисля за това курвенско дете-демон?