Н. Джемисин - Засенчено слънце

Жената край колоната вдигна глава. Ханани забеляза, че е неописуемо красива, макар в момента силен страх да помрачаваше тази красота. Тя срещна погледа на Ванахомен, но бързо отмести своя и продължи да друса детето.

- Аз мога да направя превръзката, ако искаш да я прегледаш - предложи Нен-не-вера.

Ханани кимна и се изправи. Беше впечатляваща гледка с тези потънали в кръв поли. „Новата ми червена препаска“ -каза си тя мрачно. Обели восъка от ръцете си и подаде парчетата на послушника. После тръгна към жената.

- Прощавай - обърна се тя към нея.

Жената вдигна поглед. Очите и бяха разширени от неумолима войнствена предизвикателност, която накара Ханани да застине на място. Изправена над тях, тя разбра какво има предвид Нен-не-вера - момиченцето бе видимо болно, но не от болест, която би могла да разпознае. Беше почти плешиво и, макар Ханани да отгатна по ръста, че трябва да е видяло пет или шест наводнения, кожата му бе тънка и съсухрена като на старица. Костите и прозираха толкова ясно, че личеше къде са били чупени някога, за да зараснат след това накриво или с възли. Също толкова ясно бе, че момиченцето никога не е било хранено както трябва.

Тези неща бяха притеснителни сами по себе си. Но на всичко отгоре детето спеше.

Отделила насила поглед от момиченцето, Ханани го премести върху… майката? Сестрата? Майка, реши тя инстинктивно.

- Ако искаш, можем да се погрижим за нея - предложи тя на жената.

- Нищо и няма - сопна се онази.

Ханани поклати бавно глава.

- Тази болест е свързана с магия - каза тя. - Детето ти няма да се събуди от само себе си. Но ние можем поне да я настаним удобно. - И посочи с глава към редиците спящи.

В този момент момиченцето простена, а лицето и така се сгърчи в съня, че започна да изглежда още по-старо. Цялото и телце се напрегна и тя замята глава също като Ванахомен преди малко - нещо явно я тормозеше в съня. Кошмар. Ханани отклони поглед встрани. Точно така умря Мни-ини.

Но ето че един звук, преминал през Хетава като полъх на вятъра, я изтръгна от меланхолията. Тя се извърна объркана и разбра - спящите. Някои се въртяха насън и стенеха също като момиченцето току-що. Звукът бе общият глас на тяхното страдание.

- О, Богиньо, закриляй ни. - Нен-не-вера се изправи на крака, свил восъчни юмруци. - Моля Те, недей пак.

Кисуатските войници също се разтревожиха; някои зараз-махваха оръжие. Ханани видя командира им да застава по средата на помещението, вперил намръщен поглед към неспокойните спящи.

- Какво? - започна Ханани, но веднага проумя. Нен-не-вера бе споменал за някаква вълна, която от време на време минавала през спящите. Сега тя разбра, че е кошмар - същият кошмар, връхлетял всички едновременно.

Само че…

- Не-не-не - проплака детето в съня си. - Не-не, татко.

И миг след това:

- Не! - кресна една жена до нея. Думите и бяха малко неясни от съня, но разбираеми. - Не, татко, моля те!

Някакъв старец издаде слаб, треперлив стон.

- Татко, моля те… не..не…

- Недей - изхлипа друг мъж, който имаше вид на войник или страж. - Не, богове, моля… не!

Последните думи прозвучаха като изцедени от него - страховит, болезнен писък. Тялото се огъна нагоре като дъга, очите се отвориха, без да виждат нищо. Един от Лечителите, които се грижеха за спящите, хукна да помогне с нещо, но преди да стигне до редиците, воинът сграбчи гърдите си с все сила. Мощен гърч премина през цялото му тяло, а миг по-късно той се отпусна и очите му се завъртяха нагоре. Лечителят клекна и го прегледа, а сетне изстена като ехо на предишната болка.

Кожата по гърба на Ханани се наежи от ледена тръпка. Извърна се бавно към жената и онова странно дете.

Непознатата - Ванахомен я бе нарекъл Тианет - я дебнеше, приклекнала и нащрек като някое диво животно. В рамките на безкрайния миг, който последва, Ханани внезапно осъзна какво се случва и каква е ролята на това дете в него. В същата секунда жената разбра, че Ханани знае.

Детето се изпъна в ръцете и, преглътнало един писък. Миг след това всички спящи изпищяха, някои с цялата мощ на дробовете си. Сякаш очаквала този знак, жената скочи на крака с детето на ръце и блъсна преднамерено Ханани. Тя падна, а жената хукна покрай нея към дъното на Залата на Благослова.

Кисуатските войници, привлечени от случващото се със спящите, отначало не обърнаха внимание на бягащата жена. Ханани се изправи бързо и нададе предупредителен вик, който обаче потъна нечут в общата врява. Чак когато писъците, някои от тях злокобно прекъснати, започнаха да замират, гласът на Ханани най-сетне бе чут.