Н. Джемисин - Засенчено слънце

(Сонта-и? Мни-ини? Азима? За миг споменът кои бяха те избледня и пак се оформи колебливо.)

Но дори Мни-ини да бе знаел как да преодолее защитите на звяра, той не би събрал достатъчно омраза в цялата си душа, за да го победи.

- Ти ми го взе - промълви жената. Докосна свития здраво юмрук и той се съсухри. Плътта изсъхна, а костите станаха на пепел. Чудовището изпищя, а тя продължи по туловището му, като го убиваше вървешком. (Дали звярът потръпваше от страх при звука от нейния глас? Трудно бе да се каже. Още по-трудно би се заинтересувала към това.) - Мни-ини. Взе ми и… - Тя се запъна за миг в усилие да си спомни името. То си проправи неохотно път през червеното и костите в главата и. - Моя Даюхотем, да, и него ми взе. Толкова хора унищожи, толкова души поквари. Няма да има други.

- Ханани.

Тя не обърна внимание на думата. На това място нямаше никакво значение коя е тя. Единствено омразата имаше значение. Плесна с длан съществото и кожата посивя под погледа и, изпъстри се с петънца като някаква бързо пълзяща инфекция. То се загърчи - мъчеше се да избяга, но Ханани държеше ръка там, оголила зъби, докато мъртвата плът се разпадаше между пръстите и. Трудно и бе да направлява процеса - толкова много сънна жлъч имаше. Твърде много бе насъбрала у себе си, бликнала от всичката мъка в душата и. Непременно трябваше да страда - много щеше да внимава да не го убие прекалено бързо.

- Въобще не е трябвало да се раждаш! - извика тя. Съществото отново се сгърчи, затресе се и захленчи в своята безпомощност. Много добре.

И отново оня глас отзад:

- Няма покой в това, Ханани. Жестокостта не ти помага.

Въобще не я интересуваше кое и помага.

- Върви си.

- Ще ме убиеш ли, ако не го направя?

Тя поклати глава, за да отпъди гласа, който я разсейва. Да убие? Да. Добре би било да убие някого, който и се плете в краката. Но не. Тук имаше само една душа, която е заслужила нейната омраза.

- Това нещо уби Мни-ини! - изръмжа тя с усилие да събере мислите си. - Трябва да умре.

- Но не така. - Пауза. - Не забравяй коя си, Аиер.

Смайване.

Тя спря да излива сънна жлъч от ръцете си в звяра и примигна.

- Аиер? Кой…

Залюляна червена препаска, червен восък, червен халцедон, з-з-заекване, статуя от нощен камък, склопени очи, усмивката на Мни-ини, устата на Ванахомен, разпуснатите и коси, тамян, пчелен восък, звън на камбани, вкус на сипри, джунгиса, Даю, накъдрени от вятър житни поля, полузабравените гласове на нейните родители. Заклевам се в името на Хананджа да не причинявам никому вреда.

Ханани издиша шумно и погледна надолу към звяра.

Който внезапно се сгуши в краката и, вече изобщо не звяр, а мъничка кльощава фигура, хленчеща след непоносим тормоз. Когато Стихийният сънуващ я погледна, Ханани се вторачи в лицето на злото, отнело и Мни-ини, и видя…

Едно дете.

Просто дете. Дете, което би могло да стане умно и жизнерадостно момиченце, ако някой не бе прекършил душата му и стрил парченцата на прах. Дете, което стенеше, плашеше се от Ханани и вдигаше ръце, чупени вече много пъти, сякаш за да се предпази от удар.

Какво направи тя?

- За да нарани другиго, душата първо трябва да се научи да жадува собственото си мъчение - каза гласът зад гърба и. Ванахомен, той бе Ванахомен. Някои нотки в този глас и напомниха за Мни-ини и тя трепна отново, все така втренчена в детето. Ванахомен продължи, вече печално: - Струва ми се, Ханани, че тази душа отдавна е получила достатъчно.

- О, Богиньо - прошепна тя и падна на колене.

Сега детето се мъчеше да изпълзи далеч от нея, но не успяваше - немощните крайници бяха безполезни в меката тиня, сътворена от собствената му душа. И Ханани внезапно разбра - имало бе други пъти, други инквизитори, от които момиченцето не бе могло да се измъкне. Други жестоки думи и побои и безкраен, мъчителен, отчаян копнеж за отдих, само за малко почивка…

- Мама - прошепна момиченцето. Молба към някого да я отърве от Ханани. Тя протегна ръце към детето, но то нададе вой на ужас и Ханани ги отпусна безпомощно.

- Съжалявам - промълви тя най-сетне, когато съумя да надмогне собствения си ужас. - Много съжалявам, не помислих, толкова съжалявам, моля те, не исках да те нараня. - Това бе лъжа. Бе унищожила съвършено преднамерено всеки отделен крайник. - Не исках да нараня теб. - Това вече бе истина. Ханани с пълно право бе ненавиждала звяра, проявлението на детските страхове, роден от всичкото насилие, упражнено над детето. Но бе забравила най-основния закон на Лечителството