Н. Джемисин - Засенчено слънце

Ханани бе така смаяна от това откритие, че вместо да се откъсне окончателно от него, започна да се вслушва в словата му. Усети, че той го разбра и че преминава към друга тактика, за да се възползва от новото преимущество.

- Нека Бирниците решат - предложи бързо Ванахомен.

- Какво?

Невидими за нея ръце я притиснаха здраво и плътно към него.

- Как си позволяваш ти да осъдиш сама себе си като покварена? Та ти си само Лечител, Ханани, при това чирак. Върни се в будния свят и се яви пред тях. Разкажи им истината. - Слабо пламъче на страх проблесна у нея и сред това угасна. - Те ще разберат, както разбирам аз, че изборът ти не е мотивиран от поквара.

Колко изненадващо логично звучеше. Една част от нея искаше да чуе такива слова - или пък може би бе дотолкова уморена, че и бе по-лесно да му отстъпи победата… засега.

- Добре - каза тя най-накрая. Но преди той да възликува, Ханани добави: - Аз наистина ще се представя пред Бирниците, Принце. И ще постъпя, както те отсъдят.

Страхът му отслабна съвсем малко, защото и той също като нея знаеше отлично, че е извършила тежки престъпления. Бирниците не се славеха със снизходителност, а Законът на Хананджа не оставяше много място за интерпретации.

- Така да бъде - каза Принцът. Тя долови с изненада тържествена нотка на примирение в тона му. - Ти си Лечител на Хананджа. Когато се запознах с теб, разбрах какво означава това. Ще се примиря с твоето решение.

Той върна и двамата в будния свят, за да се изправят лице в лице с всичките очакващи ги там заплахи и обещания.

Тианет вървеше сама през града с ловджийския нож в ръка. Улиците, обитавани единствено от лениви пушеци и скокливи сенки, отекваха неохотно със звука от сандалите и. Няколко пъти дочу подобни звуци и гласове от съседните улици, но не срещна жива душа. Градът бе все още настръхнал, но не срещу нея - затова не я закачаше.

Оставила бе телцето на Тантуфи в килията на неизвестния обитател на Хетава, за да го намерят жреците. Те щяха да забележат изранената измъчена детска плът и да проявят милост… може би дори и да наемат оплаквачки, та те да пролеят сълзите, които никой друг не би пролял. Може би щяха да използват магия и да проследят по някакъв начин нейните последни часове - Тианет бе чувала, че правят такива неща. И тогава щяха да разберат, че детето е извикало един път майка си от глъбините на своя сън. Щяха да видят как Тианет го взема на ръце, забелязала обляното му в сълзи личице, как се гуши Тантуфи в майчините обятия и завира глава в гърдите и, как изпуска въздишка на дълбоко удовлетворение. И щяха да усетят оня страховит величав миг, в който една неведома сила премина през Тантуфи, а от нея - в нейната майка. Тя докосна старите дълбоки белези у Тианет и ги заглади малко, може би дори заличи един-два от най-отдавнашните, най-забравените. Но мигът отмина и на тяхно място зейна прясна рана, защото Тантуфи бе мъртва в ръцете и.

Тя зави зад един ъгъл и навлезе в квартала на висшите касти.

Кисуатските войници бяха напуснали, когато тя излезе от храмовия комплекс. За нея би било най-лесно да си остане там, където беше, и да изчака да я открият Слугите на Хананджа -след смъртта на Тантуфи нямаше защо да се плаши от тях. Но тя не постъпи така, а изчака Сънната Луна да подхване втората половина от своя път през нощния небосклон, преди да излезе от Хетава през Детската къща. После пътят и лъкатушеше, заобикаляше пожарища и шумни места, но тя през цялото време знаеше накъде е тръгнала.

Завари градската им къща потънала в мрак. Смятала бе да отвори със скрития на терасата за гости ключ - повечето гуджаарейци изобщо не заключваха, но Санфи винаги го изискваше, - само че вратата поддаде още при първото натискане. Жената я затвори зад гърба си и остана за малко неподвижна, заслушана в тишината на входното антре. Долови приглушени звуци откъм вътрешните коридори, а в дъното на най-близкия забеляза слаба светлина. Навярно самотен фенер с ниско смъкнат фитил, за да не се вижда отвън.

Тианет тръгна нататък.

Страхът и се завърна. Злощастен ефект от силата, която уби Тантуфи, ако не по някакъв начин дело на самата Туфи, объркана представа на детето за прощален подарък. Може би някой ден Тианет щеше да благодари за толкова отдавна загубените и сега върнати и чувства, но не точно сега. Не и с това кънтящо в ушите сърце, не и с тези грозни спомени, тъй пресни в главата и.

Но нима всичко това не бе тъкмо на място? Тя спря пред прага на кабинета и загледа баща си, който подреждаше папируси и си мърмореше нещо. През дългите години на тормоз Тианет се бе усамотила в убежището на своята безчувственост, но за Тантуфи нямаше такова. Ако майка и бе успяла да запази ненавистта към самата себе си, може би щеше да намери воля да се освободи от инерцията, която я принуждаваше да му се подчинява. Нямаше ли една такава майка да се добере по някакъв начин до скрития от Санфи ключ за веригите на детето? Нямаше ли една такава майка да си наеме убиец?