Н. Джемисин - Засенчено слънце

- Всяко нещо с времето си, Супериор - каза той тихо и го доближи. - Какво става с Чирак-Лечител Ханани?

Супериорът веднага доби официален вид.

- Добре е - каза той. - Събуди се часове преди теб и ни каза какво е станало в селенията на сънищата. Ако желаеш, мога да и предам твоето сбогом…

- Сам ще го направя, благодаря.

Супериорът се подвоуми видимо разтревожен.

- Тя ни разказа всичко за смъртта на Мни-ини - започна бавно той, - както и за другите… хм… неща, които са се случили в пустинята. Доколкото разбирам, създала се е някаква… хм… близост… Вашите чувства… - Пое си дълбоко въздух и тръсна глава за завършек. - Ние сме нейното семейство, Принце. Най-добре ще е да не се виждате повече.

Единствено домашното възпитание, получено от майка му, попречи на Ванахомен да отговори както подобава. Със съжаление си даде сметка, че отново трябва да се учи на такт и въздържание - грубият език, който му служеше толкова добре сред Банбара в пустинята, не вършеше работа в Гуджааре.

- Ако тя е решила така, добре, ще се примиря - отговори Принцът с почтителен тон, овладял доколкото може непривичните за него слова. - Та затова ще отида при нея още сега - да го чуя от собствените и уста.

Супериорът видимо се вкисна, но накрая въздъхна примирено.

- Ела с мен - каза той и Ванахомен го последва във вътрешността на Хетава.

Върху плочите в двора лежаха неколкостотин трупа. Жертви на кошмара, загинали в бунта кисуатци и гуджаарейци, паднали в битката за Хетава Пазители и… Карис. Супериорът се задържа на почтително разстояние, когато Ванахомен отиде при стария си другар и кимна за поздрав към една Сестра на Хананджа, която приготвяше тялото за кремация. Само че онзи Карис, когато бе познавал, отдавна не бе в това тяло и Ванахомен си тръгна почти веднага.

Ханани бе коленичила сред труповете. Личеше, че е будна от доста време, което бе използвала за баня и преобличане в одеянията на Хетава, с които я видя за първи път - макар и с някои допълнения, които Ванахомен веднага забеляза. Косата и бе разпусната по банбарски. Украсена с мъниста кожена лента не позволяваше на дебелите пясъчни къдрици да падат върху лицето. Към въглена около очите, използван от всеки гуджаареец против силния блясък на слънцето, бе добавила лека кафеникава помада за устни, която отиваше много на естествения и тен. Над най-обикновените удобни сандали се виждаше гривната от слонова кост.

Но огърлицата, която красеше шията и раменете и, бе нанизана с няколко десетки мънички полирани рубина, вместо с халцедоновите топчета отпреди.

Преглътнал от внезапно неудобство, Ванахомен спря и се прокашля. Отначало помисли, че не го е чула, но тя проговори:

- Бирниците отсъдиха, че не съм покварена.

И ето, той си спомни със закъснение уговорката, която постигна с нея в своето отчаяно желание да я върне към Хона-Карек и живота. През ум не му бе минало, че може да поиска присъдата си, преди да се е събудил. Проклета, упорита жена… Но той се зарадва - повече, отколкото би могъл да изрази с думи, - че са я оставили жива.

- Много добре - каза Ванахомен. - Защото ти не си покварена.

- Така казват. - Тя въздъхна и погали лицето на мъртвеца пред себе си. - Но вече убих цяла четворка.

Думите и съвсем озадачиха Ванахомен, докато не погледна малкото измършавяло телце, около което се суетеше Ханани, и не позна умиротвореното сега лице.

- Милосърдието не е убийство - каза той. - Ти бе благослов за това дете, Ханани. Погледни я само - край на мъките и. Няма съмнение, че такава е била волята на Богинята.

- И какво ще рече това? - Ханани го погледна. Тя не плачеше, но безутешният и поглед бе болезнено познат, пълен сега с умора, по-голяма и от онази в собственото му сърце. Ванахомен се свъси. Супериорът бе казал, че ще се погрижат за нея. Защо тогава я бяха оставили тук, сред труповете, да завижда на тяхната орис, така жадувана от нея? - Смъртта на Даю бе нещастен случай, но не мога да си я простя - продължи тя. -На Мни-ини - също. Азима - чиста поквара, каквото щат да разправят Бирниците. Същото сторих и с това дете… в съня. И защо след толкова прегрешения ме правят пълноправен Лечител? Защо, след като помолих за напътствие, получих това? - Тя посочи тялото на Стихийния сънуващ.

Ванахомен въздъхна. Ето го и доказателство, че той не е никакъв Бирник, без значение колко силен дар за сънуване притежаваше - нито една утешителна дума не изникна в главата му. А пък тук, насред Хетава, не можеше да я вземе в обятията си, както би сторил другаде. Не и с тази жреческа огърлица около шията - също като кървав нашийник.