Н. Джемисин - Засенчено слънце

- Предполагам, че това е за мене.

Младият войник кимна, като преглътна шумно. Стрелна с поглед другарите си, които стояха наоколо в готовност, с извадени мечове, и най-накрая отново се обърна към Рабанех.

- Съжалявам, Бирник, но такава е заповедта на Протекторите. При цялата бъркотия наоколо…

Един от останалите, възрастен войник и навярно началник на момчето, излая нещо по него на суа. Рабанех, чийто суа бе горе-долу на равнище „здравей - здрасти“, отгатна, че му заповядва да си върши работата без много приказки.

Добре тогава - този бе първият.

Началникът не бе успял да затвори уста, когато Рабанех посегна със змийска бързина към очите му. Само че не допря с пръсти клепачите на войника, а ръгна силно. Когато пострадалият изпищя, вдигнал инстинктивно ръце към очите, Рабанех приклекна, за да избегне меча на войника отляво - не че имаше особена полза от мечове в тясното помещение, особено при това тъй благоприятно за жреца разположение на противника. Леко засегнат от обстоятелството, че пристигат толкова зле подготвени при един Бирник, Рабанех ритна коляното на войника доста по-силно, отколкото бе необходимо. Звукът от прекършената става бе непоносимо висок, също като от разцепено при буря дърво. Викът на човека бе дори по-силен - смеси се в противна дисхармония с този на ослепения му другар.

„Не трябваше да ги оставям да издадат звук“ - съжали със закъснение Рабанех. - „Сонта-и щеше да ми даде да разбера, ако бе тук… “

Третият войник вече налиташе с вдигнат меч и сгърчено от ярост лице. Тази ярост го правеше най-лесен, понеже по нищо не се различаваше от гнева на стотиците непокорни длъжници, взети от Рабанех в хода на неговата двайсет и две годишна служба. Три бързи движения срещу лицето и мъжът се свлече като празен чувал на пода, наполовина ослепен, наполовина замаян. Нямаше истинска необходимост да го приспива след всичко това, но Бирникът все пак го направи, за да изпипа работата докрай.

Когато и този бе вън от строя - всичко стана в рамките на две-три дихания - Рабанех се обърна към младия войник. Момчето не бе помръднало по време на боя, а само отстъпи крачка назад, разтреперано като речна тръстика.

- Съжалявам - промълви Бирникът, - но нямаше как… -Той млъкна изненадан, когато от гърдите на войника щръкна криво острие на сабя.

- Бирник - избъбри момчето, погледна надолу с не по-малка изненада, и рухна мъртво. Тогава Рабанех съзря зад него още двама кисуатски войници, които се блъскаха един другиго в тесния проход на входа. Изпаднали в паника викаха своите другари.

Рабанех така и нямаше да разбере дали бяха взели момъка в гръб за него или пък просто им се бе пречкал на пътя. Той бе при тях, преди още да са се измъкнали от прохода - покри лицата им с длани и извика в още непробудените им съвсем съзнания образи на най-чист ужас. Гневът му бе така неудържим, че те запищяха, докато душите им ги напускаха. Рабанех не даваше пукната пара къде ще се озоват тези души. Остави ги да се свлекат на пода и скочи през вратата, за да избие останалите, да избие всички до един - майната му на покоя…

Ударът, пронизал цялото му тяло, изби яростта от неговото сърце. Направи опит да се извърне, като отблъсна встрани спускащото се към лицето му острие, но усети движенията си затруднени по някакъв твърде особен начин. Второ такова неприятно прорязващо усещане и той отново можеше да се движи.

Войникът зад гърба му - Рабанех не го бе забелязал, защото бе притаен откъм едната страна на вратата, отстъпи и вдигна отново меча. От него капеше кръв.

Бирникът вдигна юмрук, за да порази войника, но ръката му се движеше мудно като на сън. Това бе чиста глупост, понеже в съня всяко движение се подчиняваше изцяло на неговата воля…

Ново пронизване. Рабанех извърна глава, все така учуден от мудността на движенията си, за да съзре завършващия замах на друг войник. Ръката държеше втори меч, чието острие бе забито между ребрата му, малко встрани от гръдната кост.

- Рабанех! - Гласът на Ниджири, неприлично разтревожен.

Главата на току-що пронизалия го войник клюмна под грозен ъгъл. Тялото му литна встрани, а ръката изпусна меча. Рабанех бе обзет от съвършено неуместен и непристоен порив да се изсмее на изписаната върху лицето на мъртвия изненада, но точно в този момент съзнанието му бе заето от странно усещане - не можеше да остане на крака. Успя да се отпусне на колене с някакво подобие на достойнство, но след това не намери сили да запази равновесие и се катурна настрани с несръчно унизително движение.