Н. Джемисин - Засенчено слънце

Докато се взираше отново в изградените от пясъчник стени на Хетава, тя усети сърцето си, обзето едновременно от радост и безпокойство. Това бе нейният дом. Там бяха нейните братя, собственото и семейство. Дали щяха да я приемат отново сред себе си, опетнена от престъпения обет и варварските нрави? Можеха ли да я изцерят по някакъв начин от болката заради смъртта на Мни-ини и отнетия от нея човешки живот? Или само щяха да хвърлят по едно око на онова, което бе станала, да вдигнат ръце в отчаяние и да помолят Бирниците да я освободят от мъките?

Раздвижване на войнишките редици отпред я изтръгна от безрадостните мисли. Миг по-късно те се разделиха на две, за да отворят път на конник в кафяво облекло на банбарски воин. Очертанията на раменете и подсказаха кой е, още преди да я бе забелязал и да е спрял.

- Чирак-Лечител - проговори Карис, - нашият Принц те моли да ме придружиш, за да те заведе у дома.

Стресната, Ханани остана в това положение за миг-два. През ум не и бе минавало, че Ванахомен може да направи това в такъв момент. Досега нямаше сражения и нужда от лечителските и умения не бе възниквала. За това ли ставаше дума наистина? Тя не бе нужна повече и Ванахомен искаше да се отърве от излишна отговорност?

Не можеше да бъде - колко бе глупава само! Той бе дошъл тук, пред Хетава - а не пред Яна-ян. Защо? Трябваше да има някакви стратегически съображения. Съвсем благоразумно бе от негова страна да я върне, докато има възможност за това. Преглътнала нетърпеливата възбуда, тя кимна и пришпори кобилата, за да тръгне редом с жребеца на Карис.

Бившият генерал я поведе в пълно мълчание през войнишките редици, докато излязат отпред, в основата на храмовото стълбище. Веднага забеляза Ванахомен, защото той бе слязъл от коня със свалени тюрбан и було. Извърна се от бронзовите двери, в които бе вперил поглед, докато Карис и Ханани приближаваха, и им кимна непринудено и безлично.

- Благодаря ти, Карис. Донеси, ако обичаш дисагите и.

Погледът му се премести на Ханани и остана там задълго.

Тя забеляза потрепването на мускул върху издадената брадичка. Очите му бяха натежали от неизказани думи. Но вместо да ги пусне на воля, той протегна ръка към нея.

- Чирак-Лечител.

Тя се смъкна от седлото с необяснима непохватност едва при втория опит. После се препъна, докато изкачваше стълбите към него, макар по тях да нямаше абсолютно нищо, което да и пречи. Ванахомен пристъпи напред и я хвана над лакътя, помогна и да остане на крака. Тя вдигна поглед и срещна неговия.

- Принце… - Гърлото и бе свито. Думите едва се процеждаха навън. Какво и ставаше наистина? Та тя не го обичаше. Принцът изпълни своята задача на приятел в нужда, но нищо повече. Защо сега се чувстваше по-зле, отколкото при раздялата с Янаса?

Ванахомен въздъхна, видял изписаното върху лицето и объркване и допря с пръст устните и.

- Нищо не казвай - промърмори едва чуто той. - Или ще взема да те задържа, та да си отворим още една нова война. -Говореше небрежно и с усмивка, но за един мълниеносен миг Ханани усети напрежение в ръката му. И в този момент разбра с кристална яснота: ако тя поискаше, той щеше да превърне думите си в действителност. Щеше да я остави при себе си, каквито и да бъдат последиците за отвоюваното току-що кралство.

Точно това се бе опитала да и каже за него Янаса, точно това виждаше сега със собствени очи Ханани. Нямаше средно положение при Ванахомен. Той обичаше и мразеше с една и съща настървеност и можеше да стане опасен и в двата случая. Не бе лудост в истинския смисъл на думата, но бе по-мека версия на безумието, довършило неговия баща.

Това откровение не улесни усмивката, с която тя показа, че приема всичко наистина като шега. Бавното примирено стопяване на неговата остави върху устните и вкус на вина.

- Заведи ме у дома, Ванахомен - каза тя. След един безкраен миг той склони глава, пусна ръката и и се обърна, за да продължи с нея нагоре по стълбите. Подире им забърза Карис, метнал дисагите на рамо.

Огромните бронзови двери на Хетава издрънчаха с ключалките си така, че се чу из целия площад, а след това се разтвориха, за да покажат смълчания мрак отвъд. Ханани бе устремила поглед напред с високо вдигната глава, макар и напълно лишена от каквато и да е мисъл. Спряха насред пътя, за да откачи Ванахомен тежкия, бронзов меч от катарамата на пояса си. Положи го внимателно върху стъпалото отпред, а сетне свали и самия пояс с банбарския нож, за да остави и него върху стъпалото. Като вдигна високо празните си ръце, за да видят всички, че идва в Хетава с нужното благоговение, той пристъпи вътре.