Н. Джемисин - Засенчено слънце

- Няма значение - прошепна тя и се извърна. Вече бе виждала пострадали от силата на Тантуфи. Нищо не можеше да се направи за тях, най-добре бе да ги приеме като покойници. -Сега трябва да се погрижим за себе си.

Чу неодобрителното изсумтяване на Ореная зад гърба си, но старицата не каза нищо повече.

- Мамо - прошепна Тантуфи. Тианет я погледна. В блестящите кръвясали очи грееше разум. - Хората.

Спящите.

- Ш-ш-ш-т - прошепна Тианет. - Гладна ли си?

Тантуфи поклати яростно глава.

- Не, не, не. - Обърна се и надникна над рамото на Тианет към носилките. Чертите на лицето и се изпънаха в израз на почти осезаема злочестина. - Толкова много, мамо.

- Няма значение - повтори Тианет. - За тебе нищо друго няма значение, освен мен, както и за мен си важна само ти. Нали винаги е било така? Кротувай сега.

Тантуфи замълча, възобновила налудничавите си движения, но погледът и все търсеше спящите, а от време на време издаваше по някой напевен звук на пълно отчаяние. Отсреща Инсурет изпръхтя презрително, но понеже се ограничи само с това, Тианет не и обърна внимание.

В Залата цареше относителна тишина. Всички чакаха. Какво - Тианет не знаеше. Мина друг послушник, този път с на-рязан хляб - явно Бибики бе позволил на някои да посетят под охрана килерите. Тианет взе една филия, повече за да прогони съня, отколкото от истински глад. Щеше да накара и Тантуфи да яде, водена от същите съображения. Момичето бе започнало да се укротява за все по-продължителни периоди - още един признак за приближаващия сън. Но преди да поднесе филията към устата на Тантуфи, тя подскочи от изненада - някакъв войник край входа на залата викна тревожно:

- Капитане!

Бибики, който разговаряше в един ъгъл с други войници, тутакси тръгна към вратата, за да види какво става. Дълго време не се случи нищо. Тианет започна да яде и да храни Тантуфи, като сдъвкваше донякъде и нейния хляб - зъбите на момиченцето се клатеха. Най-накрая стана ясно, че навън става нещо. Войниците се разшаваха, струпаха се край вратата и по прозорците с оръжие в ръце. Тяхното напрежение прониза цялата мирна атмосфера в Залата на Благослова.

Тианет дочу изненадана следните думи на Бибики:

- Да не повярва човек на очите си. - И се изсмя. - Виж ти, виж ти. Може би цялата бъркотия ще свърши по-скоро, отколкото си мислех. Да видим сега дали не можем да го пипнем жив.

Мъжете се раздвижиха бързо, макар Тианет да не разбираше какво правят и защо. След това чу дълбокото стенание на тежките храмови двери.

Всички Слуги на Хананджа наоколо веднага настръхнаха.

- Вадят оръжие - каза един Лечител с ясен яростен шепот. - Оръжие!

- Покой - обади се Учителят до него, но и той изглеждаше дълбоко нещастен.

Тогава се чу гласът на Бибики:

- Давай!

Тианет долови змийското съскане на стрели. В огромното помещение отекна гръмовит възглас - хиляда сърдити мъже и жени, деца и старци - всички като един. И отново гласът на Бибики:

- Цели се в първата редица! Отблъснете ги! Вие четиримата, бягайте да го донесете! Бързо. Останалите, прикривайте ги!

При бронзовите двери на Хетава настана някаква суматоха, но миг по-късно те се затвориха с протяжно скърцане. А след това в залата нахлу групичка хора на Бибики, за да спре чак в центъра. Един от тях дърпаше след себе си жена във варварско облекло, която се мяташе като подивяла в ръцете му. Втори влачеше по пода друг банбарец, но дори от мястото си Тианет успя да види, че е мъртъв - от гърлото му стърчеше самотна стрела. В момента, когато го оставиха неподвижен, около него започна да се разлива локва кръв.

Третата фигура, която довлякоха, също кървеше, но освен това ругаеше и се мяташе. Ванахомен.

- Внимавай за змийчето си, дъще. - Гласът на Инсурет изтръгна Тианет от вцепенението. Майка и се усмихваше. Сочеше с глава скута на Тианет. Прорязана като с нож от тревога, тя усети отпуснатото тяло на Тантуфи. Очите и бяха отворени, а устата зееше.

- О, не… - Тианет на мига започна да я разтърсва с всичка сила. Очите на детето се поотвориха, без да виждат, но клепачите се спуснаха почти веднага. - Туфи, събуди се. Не бива да заспиваш, не сега.

Не и в зала, пълна със спящи, чиито души са вече отслабени от продължително изпитание. Не и в сърцето на Хетава, пълен с наркомансери, които начаса ще разберат какво точно представлява тя.

Но вече бе твърде късно. Тианет я раздруса отново, шляпна я, дори хвана едната и ръка, за да захапе скорошен отпечатък от други зъби върху нея, но Тантуфи не помръдна. Винаги ставаше така, когато сънят най-сетне я пребори - не я ли събудят веднага, тялото започваше да си иска компенсация за дългите денонощия мъчение. Вече можеха да я събудят само с бой.