Н. Джемисин - Засенчено слънце

Ниджири вече бе при него, а също така и Инму - и двамата изглеждаха уплашени и ядосани. Такъв бе и Супериорът зад тях. Тримата го гледаха тревожно? Но защо? С войниците бе свършено. Сега бяха свободни.

- Протекторите… - започва Рабанех, и си даде сметка, че не помни изречението по-нататък. Какво за Протекторите?

- Рабанех-братко. - Инму, все така млад след седем години Вземане, бе готов да се разплаче… - Ниджири, не можеш ли да…

- Не съм Лечител - отвърна Ниджири, а лицето му бе по-мрачно от всякога. - Мога да лекувам леки наранявания, но и тях - преди животът да е изтекъл.

Инму преглътна ридание. Рабанех понечи да му каже, че подобно театралничене не отива на един Бирник. Пък имаха и по-важни проблеми в момента, като например… като например… какви? Не си спомняше. Толкова трудно бе да се диша.

- Тогава остава само едно - промълви Инму. Ниджири погледна встрани, а изражението на по-младия Бирник премина от отчаяние към примирение. Рабанех остана смаян от превъплъщението на този свенлив и злочест по-млад брат в Бирник на Хананджа.

- Братко мой - промълви Инму, посегнал да погали бузата на Рабанех, - ти служи усърдно на Хананджа. Сигурен съм, че Тя те чака с разтворени обятия. - Преглътна мъчително. - Ще предадеш моите поздрави на Сонта-и, нали?

Допря върховете на пръстите си до клепачите на жреца и Бирник Рабанех не позна нищо повече в будния свят.

Яздейки с обоза в ариергарда на армията, Ханани влезе в Гуджааре след едномесечно отсъствие. Тази Гуджааре изобщо не приличаше на онази, която бе оставила.

Нищо не се виждаше от пушек. Кисуатският арсенал в близост до западната порта бе погълнат от пожар - дървени греди бяха паднали навътре и само измазани с глина цели в черно стени стърчаха към небето. В далечината се чуваха викове и писъци, както и по някой приветствен възглас.

Дака внезапно се подплаши, тръсна глава от пушека и свърна встрани, за да не настъпи нещо пред себе си. Ханани дръпна юздите и затаи дъх, видяла отдолу ослепените очи на кисуатски войник. Той бе само един от стотиците мъртъвци, пръснати из площада пред западната порта.

Банбарецът до нея, мъж на годините на Унте, положи мазолеста длан върху ръката на Ханани и и каза нещо окуражително на хакти. Беше един от занаятчиите, дошли да помагат на войската - нещо като оръжейник. Макар да не беше воин, той заедно с неколцина други банбарци пазеше Ханани. Никой от тях не носеше друго оръжие, освен обичайния за всички нож. Тя му кимна с благодарност, макар неговият жест да не смекчи с нищо кошмарната гледка на зловещо пламналата столица, наричана някога Град на Сънищата.

Докато напредваха по широките булеварди от портата към източната половина на града, Ханани забеляза с облекчение, че пораженията не са толкова големи, колкото се бе опасявала. Нямаше други пожари, макар да видя няколко разграбени магазина. Повечето прозорци на околните сгради бяха тъмни, но Ханани успя да забележи хора зад завесите - надничаха към конниците долу. Пазарищата нямаха толкова мирен вид. Там имаше още трупове, а когато минаваха покрай аркообразен проход, все още украсен с разноцветни панделки за Празника на слънцестоенето, мерна самотен кисуатски войник да бяга по съседна уличка, преследван от десет-петнайсет гуджаарейски младежи.

Докато минаваха по един от мостовете, крайбрежният квартал бе смълчан. Обичайната воня на риба почти не се усещаше, заради по-острите миризми на коне и пушек. Когато навлязоха в Занаятчийския квартал, колоната пред тях рязко намали ход и групата на Ханани започна да спира от време на време, докато цялата армия продължаваше напред, макар и по-бавно. Едва сега Ханани си даде сметка, че войската се събира на площада пред Хетава - единственото място в тази част на града, което бе достатъчно просторно, за да я побере цялата. И наистина, когато излязоха пред храма, тя видя войниците, строени по отряди. По краищата на формацията стояха щитоносци, а околните покриви бяха заети от стрелци. Шепа бойни колесници, лъскави и бързи, патрулираха с тропот по околните улици.

Имаше много народ - мъже и няколко жени, от всички касти и възрасти. Навъртаха се по краищата на военния строй. Извън очертанията на площада Ханани забеляза други, скупчени по ъгли и входове. Шумна група момчета, едва достигнали възрастта на избор, а може би и по-малки, се струпаха около един гуджаарейски конник с шумни молби да вървят до него. Възрастните, които попадаха под погледа на Ханани, бяха по-сдържани. Едни извиваха шии, да зърнат Ванахомен, други сочеха с пръст банбарските воини. Трети пък шушукаха помежду си, закрили уста с шепа, с блеснали от възбуда и радостно очакване очи, които само преди малко биха я обезпокоили. Сега разбра какво открива в погледите на своите сънародници, макар то все още да я тревожеше. Не бе по-различно от справедливия гняв на Мни-ини при някоя по-сериозна грешка на Ханани или пък от решимостта, която бе помогнала на Ванахомен да премине през робство и предателства. Никакъв покой нямаше в подобни чувства и тя знае много добре колко опасни могат да се окажат, ако им се даде воля, но пък, от друга страна, те не бяха покварени сами по себе си. Важното бе кога и по какъв начин ще бъдат изразени.