Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Чувствам се силен. Добре. Сара и Елла направиха някакво чудо, което ни върна способностите, и сега можем да се бием, но и двете са ранени. Ще превърна всеки могадорианец, до последния от тях, в пепел затова, че раниха приятелите ми.

Тичам към тях и мятам огнени кълба. Знам, че не трябва да изпитваш удоволствие от това, че убиваш друго живо същество, но усещането е страхотно. Сега, когато вече съм на крака, Осем се телепортира из цялата стая, изниква пред могадорианците и ги посича с меча си. Девет все още се бие със Сетракус Ра, но и двамата се движат толкова бързо, че ги виждам като в мъгла. Трябва да отида там и да се бия, но трябва да бъда и тук и да помогна на Сара и Елла.

Изведнъж един от могадорианците, които настъпват към мен, рязко сменя посоката си. Оръдието му не е насочено към мен. Цели се право в Сара и Елла, които все още лежат неподвижни. Стреля в тях и телата им започват да се тресат. Аз крещя.

Гледам в ужас как върху проснатите на пода тела на Сара и Елла се сипят снаряди. Джон успява да стигне до тях и аз притичвам след него. Той е коленичил и държи ръцете им, телата им продължават да се тресат. Дойдохме твърде късно.

След всичко, което преминахме, след като най-после успяхме да се намерим и да сме тук всички заедно, сега може да изгубим още един член на гардовете. Както и Сара. Джон току-що я намери и сега може да я загуби отново. Напрегнат съм в очакване още един белег да прогори кожата на крака ми, нов белег за Елла. И знам, че от този ще ме боли най-много.

Но нищо такова не се случва. Дали смъртта на Елла не е нещо по-различно и затова не предизвиква белег? Това не е възможно. Отварям очи и поглеждам към Джон, който все още стои приведен над Сара и Елла и напрегнато стиска ръцете им.

Поглеждам момичетата отблизо и не вярвам на очите си. Раните им — дупките от снарядите и грозните изгаряния по лицата им заздравяват.

— Какво става? Как го правиш това? — питам Джон и го гледам с изумление.

— Нямам представа — отвръща той и клати глава. — Идея си нямах, че мога да го правя. Видях Сара на земята и не можех да я оставя да умре, нито пък Елла. Не и още един от гардовете. Няма да позволя да се случи това сега, когато всички сме заедно. Взех ръцете им в своите и си мислех колко много ми се иска раните им да заздравеят, да мога да им помогна да се оправят… и изведнъж то започна да се случва.

— Ти си развил нова способност! — крещя от радост и го стискам за раменете.

— Ами просто го исках страшно много и чудото се случи. Каквото и да е станало, важното е, че те са здрави.

Той се засмива с облекчение, изглежда изтощен. После се обръща към средата на стаята, където Девет продължава да се сражава.

— Марина, не е дошло времето да унищожим Сетракус Ра. Въпреки че си върнахме способностите, мисля, че все още не можем да го победим, и не искам да загубим още един гард. Трябва да намерим Шест. После ще помислим как да се измъкнем оттук, да се прегрупираме и да съставим план. Ще го убием или ще умрем всички заедно. Но ще го направим по нашите правила и когато сме убедени, че сме готови за това.

До нас долита стон и аз поглеждам надолу към Сара и Елла. Те са отворили очи и по бузите им се появява руменина. Джон се навежда и целува Сара.

Каменната обвивка най-после се пропуква. Сгъвам ръцете си, отблъсквам се с крака, скалата се разчупва на парчета и аз падам надолу. Възползвам се от телекинезата си, за да се приземя леко на пода.

Лежа известно време и се опитвам да си поема дъх. Димът е толкова гъст, че очите ми започват да сълзят. Изведнъж стаята се разтърсва от оглушителна експлозия. Включва се аларма, примигват червени светлини и вой на сирена пронизва въздуха. Виждам горящата светлина от лумена на Джон и тръгвам към него през гъстия дим. Елла, Марина и Сара са застанали до него и докато се прокрадвам натам, виждам Осем, който се е телепортирал до Марина. Бърни Косар си е отново бигъл и куцука към Джон.

Елла надава вик, когато ме вижда, и ме притиска в обятията си. Аз отвръщам на прегръдката ѝ и после се обръщам към Джон. Да виждам отново лицето му пред себе си е като сбъдната мечта. Той докосва ръката ми.

— Добре ли си?

Аз кимвам.

— А ти как си? — питам го и гласът ми показва колко съм скапана и изтощена.

— Засега всички сме живи. Но къде е Девет? — отвръща той и се оглежда. Изведнъж всички разбираме, че вече не се чува шумът от битката.

Хукваме към средата на стаята, към мястото, където Девет се сражаваше със Сетракус Ра и се опитваше да го държи на разстояние от другите. Девет лежи на пода неподвижен, а Сетракус Ра никъде не се вижда. Марина коленичи до него и започва трескаво да движи ръце по тялото му, докато аз обикалям в кръг и се взирам през дима, за да се уверя, че Сетракус Ра не се спотайва в някой ъгъл, за да ни нападне в гръб и да ни убие. Стаята е притихнала зловещо, като изключим пронизителния вой на алармите. В този момент осъзнавам, че никъде не се виждат могадорианци.