Дерек Ланди - Демон шосе

Амбър се намръщи. Как му беше името? Името на момчето, чието лице беше съсипала?

Брандън, ето как. Тя се радваше, че го помни. По някаква причина ѝ се струваше важно, че помни името му, след онова, което му беше причинила.

Нямаше намерение да го прави и нямаше никаква представа какво се беше случило. Беше чувала разни истории за адреналина, за това какво може да накара човешкото тяло да направи. Майки, които вдигат коли от малки дечица и разни ей такива. Предполагаше, че е било възможно адреналинът да ѝ е влял достатъчно сила, за да троши кости само с един удар, но колко пък сила беше необходима наистина , за да отхапеш нечий пръст?

Самата мисъл я караше отново да ѝ се повдигне.

Изправи се, огледа се в огледалото. Кожата ѝ беше бледа и на петна, а косата ѝ представляваше заплетена, разрошена бъркотия. Очите — лешникови на цвят, със златни точици и единствената част от тялото, която не мразеше — бяха почервенели от плач.

Отиде в стаята си, смени изцапаната с кръв тениска с блузата, която продавачката в магазина твърдеше, че я разхубавява. Амбър не беше сигурна дали ѝ вярва, но блузата си беше хубава, макар и да не изглеждаше особено добре върху нейното тяло. Осъзна, че ръцете ѝ треперят.

Седна на ръба на леглото. Разбира се, че трепереха. Тя беше в шок. Имаше нужда от помощ. От съвет. От утеха.

За пръв път от детските си години имаше нужда от родителите си.

— Е, по дяволите — промърмори си тя. Струваше си да опита.

Чу ги в кухнята, докато приключваха с последните приготовления за вечерята. Амбър прекоси коридора, с тежка оловна крачка. Къщата ухаеше на патица, сготвена до съвършенство, и в обикновен ден щеше да накара стомаха ѝ да закъркори. Но единственото, което стомахът ѝ съдържаше в момента, беше цял рояк пърхащи пеперуди. Опита се да си спомни кога за последно беше говорила с родителите си за нещо важно. Или последния път, когато бе говорила с тях за каквото и да било .

Не можа да се сети.

С пресъхнала уста влезе в кухнята. Бил проверяваше патицата във фурната. Нито следа от Бети. Амбър усещаше как куражът ѝ се изпарява. Трябваше и двамата да са в помещението едновременно. Нямаше да се справи само с единия. Дали? Или беше условие, което сама си поставяше, само за да има претекст да се откаже?

И, просто ей така, куражът ѝ я изостави.

Облекчението премахна сковаността от ставите ѝ, тя се отпусна и се измъкна назад, без Бил дори да разбере, че беше стояла зад него. Върна се в стаята си. Може би щеше да повдигне въпроса по време на вечерята, ако се отвореше някоя дупка в разговора. В двустранния разговор, разбира се, тъй като Амбър рядко изявяваше желание да даде своя принос с някакво мнение. Вероятно нямаше да се отвори дупка, обаче, но дори и да станеше, това едва ли беше подходяща тема за разговор. След вечеря, тогава, или по-късно вечерта, или…

Амбър влезе в стаята си, но Бети вече беше там, с кървавата тениска в ръце.

— Чия е тази кръв? — попита майка ѝ.

Амбър търсеше отговор, който така и не дойде.

Бети метна тениската на леглото, приближи се до Амбър и взе ръцете ѝ в своите.

— Ранена ли си? — попита. — Някой нарани ли те?

Амбър поклати глава.

— Какво стана? — попита Бети. — Кажи ми, Амбър.

— Добре съм — успя да продума Амбър.

Майка ѝ се взря дълбоко в очите ѝ, сякаш търсеше истината, заключена някъде вътре.

— Кръвта не е моя — тихо каза Амбър.

— А чия е?

— Във Файърбърд. Едни типове.

Бети я пусна и направи крачка назад.

— Колко бяха?

— Двама. Проследиха ме. Нападнаха ме.

Бети придоби странно изражение.

— Амбър, слънчице, ти какво направи?

— Нищо не съм направила — извика Амбър, а думите внезапно започнаха да се изливат. — Защитавах се. Не съм сторила нищо нередно. Те бяха нападателни клиенти. Изгонихме ги. Видях ги по път за вкъщи, а те тръгнаха след мен. Те ме нападнаха, Бети. Двама на един.

— Защитавала си се? Добре ли си?

— Аз… добре съм. Наистина.

— А те как са?

Амбър този път се смути.

— Ъъ, ами аз… не знам. Единият, мисля… мисля, че му счупих челюстта. И му отхапах пръста.

— Ухапала си му пръста?

— Отхапах му пръста.

— О, слънчице — рече Бети, прегръщайки Амбър. Амбър се смръзна. Не знаеше кога последно ръцете на майка ѝ я бяха прегръщали така. — И си сигурна, че нищо ти няма?

— Сигурна съм. Адреналинът просто… добре съм.

— Това случвало ли се е и преди? Този изблик на сила?

— Не — отвърна Амбър, докато се чудеше колко ли време трябва да стои така. — За пръв път.