Дерек Ланди - Демон шосе

Амбър правеше всичко да не поглежда към собственото си отражение в огледалата, обаче. Вече беше в достатъчно лошо настроение.

Останалата част от смяната се проточи някак. Когато свърши, тя извади чиста тениска и панталонки, които не бяха жълти, сбогува се с готвача и със Сали и излезе на тротоара. Вече ставаше тъмно, но жегата я очакваше все същата. Челото ѝ се покри с капчици пот и дробовете ѝ се пълнеха с горещ въздух. Беше прекарала целия си живот във Флорида, родена и отраснала в Орландо, а продължаваше да реагира на жегата като турист. Това беше причината, въпреки огромната им двуетажна къща, която наричаше дом, да поиска стаята ѝ да бъде на първия етаж, където въздухът беше съвсем леко по-хладен, особено в ден като днешния, когато се събираха облаци. Задаваше се дъжд. Най-вероятно и светкавици.

Амбър имаше петнадесет минути пеш до вкъщи. Други деца вероятно можеха да се обадят на мама и татко да ги приберат с колата, но Бил и Бети имаха много категорични представи за това какво е самостоятелност. Амбър вече беше свикнала. Ако имаше късмет, щеше да е на входната врата, преди да е подгизнала от главата до петите.

Пресече улицата и се мушна в една тясна пряка, водеща до танцовото студио, което тя ненавиждаше като малка. Твърде некоординирана, това беше нейният проблем. Това, и фактът, че учителката по танци я ненавиждаше със смайваща злоба. Амбър никога нямаше да е толкова красива, колкото красивите момичета, нито толкова грациозна, колкото грациозните момичета и се беше примирила, още от малка. Учителката, обаче, изглежда имаше проблем с това.

Амбър стигна до зле изрисуваната табела с балерината и хип-хопъра с удивително осемдесетарски вид, когато Дан и Брандън се появиха иззад ъгъла пред нея.

Говореха си нещо — Дан мъмреше Брандън, а Брандън изглеждаше ядосан, но щом видяха Амбър се умълчаха. Амбър стоеше там — краката ѝ се бяха вкочанили, внезапно беше загубила ума и дума, а нейде зад очите се надигаше ново главоболие.

Брандън се ухили. Нямаше нищо приятелско в усмивката му.

Амбър застави краката си да се раздвижат отново и хвана по пряката вляво. Те тръгнаха след нея. Тя забърза крачка в засилващия се мрак.

— Грух, грух , малко прасенце — обади се Брандън зад гърба ѝ.

Амбър хукна да бяга.

Те се разсмяха и се втурнаха подир нея.

Тя се измъкна от пряката, пресече голямата улица, вмъквайки се между една пералня на самообслужване и една адвокатска кантора. Веднага разбра, че е направила грешка. Трябваше да бяга към пицарията, където щеше да е пълно с хора и светлина, и шум. Вместо това, в момента бягаше през едно празно пространство и вече не ѝ достигаше въздух. Една ръка се сключи около якето ѝ, тя извика, извъртя се, оплете се в краката на Дан и двамата се озоваха на земята.

Приземи се тежко и болезнено, а Дан се просна върху ѝ.

— Ооу — смееше се той, докато се претъркулваше. — Оуу, това болеше.

Амбър се изправи и се заотдръпва заднишком, потривайки ръцете си там, където ги беше ожулила при падането. Главоболието беше като буреносен облак, изпълващ целия ѝ череп. Побиваха я тръпки. Стомахът ѝ негодуваше.

Дан се изправи, пъшкайки тежко, а Брандън крачеше към тях, без да бърза.

— Това не е смешно — обади се Амбър.

— Нямахме намерение да е смешно — каза Брандън.

— Ти защо побягна? — изкикоти се Дан. — Нямаше да тичаме, ако ти не беше хукнала. Защо тръгна да бягаш?

— Пуснете ме — каза Амбър.

Дан махна широко с ръка.

— Не те спираме да ходиш където и да било. Давай.

Амбър се поколеба, после пристъпи между тях. Двамата се извисиха от двете ѝ страни. Тя направи още крачка, понечи да се отдалечи, но в момента, в който вече беше с гръб към тях, Дан вече беше залепен за петите ѝ.

Тя се обърна, а погледът ѝ се замъгли за миг.

— Спрете да ме следите.

— Не можеш да ни казваш къде да ходим и къде да не ходим — отвърна Дан, внезапно разярен. — Това е Америка. Земята на свободата. Не го ли знаеш?

Тя сякаш усещаше вкус на мед в дълбините на устата си.

— Оставете ме на мира — глухо каза тя.

— Нищо не правим! — изкрещя Дан право в лицето ѝ. Тя потрепери и се отдръпна от него.

— Признай какво направи, малко прасенце — обади се Брандън, обикаляйки в кръг около нея. — Признай, че нарочно разля шейка върху мен.

— Кълна се, че беше случайно.

— Ако признаеш, че си го направила нарочно — продължи Дан, отново в ролята на по-разумния, — ще те пуснем.

Беше точно пред нея, докато говореше, но звучеше сякаш от стотици километри разстояние. Тя трябваше да сложи край на всичко това сега, веднага, преди черният мрак, който се спускаше по краищата на очите ѝ, да я залее и тя да припадне.