Дерек Ланди - Демон шосе

— Май… да.

— Слушай. Просто избутай още няколко годинки, после ще заминеш далече за някой колеж и ще си изградиш живота.

Амбър кимна. Ню Йорк, обмисляше тя, или Бостън. Някъде, където е по-хладно от Флорида, където нямаше само въздухът да я кара да се поти ужасно.

— Искам да кажа, че — продължи Сали, — където и когато решиш да си създадеш свое семейство, можеш да го направиш както трябва — тя се ухили леко. — Нали?

Амбър никога не успяваше да устои на усмивките на Сали.

— Аха — отвърна. — Добре.

— Добро момиче.

Влязоха клиенти и Сали добави малко живец към походката си, докато отиваше да ги посрещне.

— Здравейте! — слънчево поздрави тя. — Заповядайте във Файърбърд! Да ви заведа до местата ви?

Амбър я наблюдаваше, възхищавайки се на това колко естествено изглежда внезапният ѝ изблик на веселост. Усмивката на Сали можеше да обърне лошото настроение с краката нагоре — беше феномен, който Амбър бе наблюдавала многократно и той рядко оставаше без ефект. Клиентите отвърнаха на усмивката, размениха няколко думи и Сали ги поведе към сепарето до прозореца. Макар Файърбърд да беше третото по популярност франчайз заведение с тематика от петдесетте години в щата, макар Амбър да нямаше никаква представа откъде се бе пръкнала такава статистика, следобедите в сряда бяха винаги по-спокойни. В такива дни стратегията беше да настаняват възможно най-много клиенти до прозорците, за да привличат другите хора. Гладните обичаха да се хранят с други гладни, както изглеждаше. Амбър никога не успя да схване тази логика. Откак се помнеше, винаги бе мразила да наблюдава как някой яде. Не ѝ харесваше да се храни дори с родителите си.

Макар че, ако трябваше да бъде честна със себе си — а ако не можеше да бъде честна със себе си, то с кого тогава? — тяхната вродена странност може би имаше нещо общо с това.

Нейните родители бяха странни. Амбър беше наясно с това от доста време вече. Откак се помнеше, сякаш двамата си имаха своя обща шега, в която никога не я допускаха. Тя ги обичаше, разбира се, че ги обичаше, но винаги се беше чувствала като придатък. Не допълваше семейството, защото семейството нямаше нужда да бъде допълвано. Бил и Бети Ламонт бяха толкова идеални един за друг, че помежду им нямаше празнини, които Амбър да запълни.

Двама младежи влязоха в ресторанта и двамата към края на тийнейджърските години. Докато се шегуваха и си говореха, застанаха до табелата ИЗЧАКАЙТЕ, ДОКАТО ВИ НАСТАНЯТ и погледнаха към Амбър, едва когато тя се усмихна и ги поздрави:

— Здравейте! — с най-закачливия си глас. — Добре дошли във Файърбърд. Да ви заведа до местата ви?

— Не виждам защо не — отвърна първият.

Тя отново се усмихна и се обърна на токовете си, уверявайки се, че усмивката не слиза от лицето ѝ. Не беше красива като Сали, нито висока като Сали, не беше завладяваща като Сали и със сигурност не изглеждаше така добре в жълтите панталонки както Сали, но, дори при това положение, имаше толкова много огледала в ресторанта, че да спреш да се усмихваш в някакъв момент, означаваше драстична загуба на бакшиши. Тя застана до сепарето в ъгъла и двамата ѝ нови клиенти се плъзнаха от двете страни на масата.

— Казвам се Амбър — започна тя, докато изваждаше бележника от задния си джоб — и ще бъда вашата сервитьорка тази вечер.

— Здравей, Амбър — поздрави първият. — Аз съм Дан, а това е Брандън и ще бъдем твои клиенти.

Амбър се засмя лекичко.

— Какво да ви донеса?

— Днес ще я караме спокойно. Ще вземем от чийзбургер менютата ви. Пълната версия.

Амбър си записа поръчките.

— Два чийзбургера с всичко, два пъти картофки. Никакъв проблем. А за пиене?

— Ко̀ла — каза Дан.

— Ко̀ла е.

— Всъщност, не — обади се Дан, — вместо това искам ягодов шейк.

— Един ягодов шейк, имаш го. А за теб?

Брандън не вдигна очи от менюто.

— Имате ли Севън-ъп?

— Имаме Спрайт — отвърна Амбър.

— Това е добре — отговори Брандън, бавно повдигайки поглед към нея, — но не питах дали имате Спрайт. Питах дали имате Севън-ъп.

Главоболието на Амбър отново започна да забива остриета, но тя удържа усмивката си и сдържа онова, което ѝ дойде на устата. Имаше нужда от тази работа. Събирането на Мрачни места беше след няколко месеца, а билетите никак не бяха евтини.

— Много съжалявам, но нямаме Севън-ъп — весело изчурулика тя, сякаш току-що я бяха уведомили, че е спечелила зайче от томболата. — Бихте ли желали Спрайт вместо него?