Дерек Ланди - Демон шосе

Отне още час и половина да стигнат до Дейтън, Охайо. Не караше по малките пътища като Майло. Остана на I-70 и продължи в посока на изток. Досега родителите ѝ трябваше да са претърсили мотелската стая, да са намерили айпада и търсенето в MapQuest. Знаеха накъде се е запътила, така че нямаше какво да спечели от играта на криеница. Директен курс към Ню Йорк.

Не спираше да поглежда към Майло, докато караше. Той се беше свил, блед и потящ се, в безсъзнание. В безсъзнание, но не мъртъв. Амбър нямаше против това. Разчиташе на колата да го излекува.

След Дейтън вдигна скоростта, стигна до Кълъмбъс след час, вдигна още, а после трябваше да спре на една бензиностанция, понеже резервоарът беше вече почти на изпарения. Това я притесняваше, но тя го напълни внимателно, с благоговение, сякаш правеше кръвопреливане. После се върнаха на пътя и преди изгрев вече бяха чак в Питсбърг, където сутрешният трафик вече започваше да изпълва лентите.

В осем се събуди Майло.

Амбър се отклони от главния път и навлезе в тихи квартални улички, докато не спря на един паркинг зад някакъв фитнес с ужа̀сен вид. Помогна на Майло да излезе от Чарджъра и той стъпи на босите си крака, изправяйки се полека. Кръвта му беше напоила навигаторската седалка.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Зле — промърмори той. — Но и по-зле съм бил. Той попипваше дупката от куршум по тениската си, като примигваше всеки път. — След ден-два ще съм добре. Може дори и след няколко часа да е — намръщи се и се огледа. — Къде сме?

— Някъде в Пенсилвания — отвърна тя. — Минахме Питсбърг преди около час май. Или повече.

— И си карала цяла нощ?

— Така или иначе сигурно нямаше да мога да спя.

— Не — съгласи се Майло, — предполагам, че не. Добре, това е добре. Би трябвало да сме в Ню Йорк след още пет часа. Аз ще карам.

— Прекалено си слаб.

— Ще се оправя. Твой ред е да си починеш малко. Направи ми услуга — бръкни ей там, моля те, и ми подай чантата. Вземи и своята.

Амбър му подаде чантата и намери ботушите му, метнати на задната седалка. Тя вървеше до него, докато той куцукаше към фитнеса и гледаше как подкупва младежа вътре. Майло тръгна към мъжката съблекалня, а тя към женската. Взе си душ, изми си зъбите и си обу дънките, които бяха твърде дълги за нея. Вдигна краищата на крачолите, навлече една чиста тениска и яке и излезе навън да чака при колата. Майло дойде след няколко минути. Вече се движеше по-леко, облечен с чисти дънки и яке върху тъмна карирана риза.

— Глен е мъртъв — съобщи Амбър, когато той стигна до колата. Направо го избълва.

Майло се поколеба.

— Да — каза. — Предположих.

— Един вампир го направи. Така са ни проследили.

Той кимна, а тя извърна поглед.

— Мислиш ли, че е успяла да се измъкне? — попита Амбър. — Имелда, за нея говоря. Може и да е избягала, нали?

Майло постави сака си в багажника.

— Няма как да се е измъкнала от това, Амбър.

Тя зяпна.

— Трябваше да се върнем за нея.

— Тогава и двамата щяхме да сме мъртви, а моята смърт щеше да е доста по-бърза от твоята. Ключовете?

Тя му ги подаде.

— Шанкс също е мъртъв. Чарджърът го пусна, ако не знаеш.

— Знам. Ако не беше това, щях да съм заспал, когато другарчетата на вашите изритаха вратата ми. Влизай, Амбър. Не можем да си позволим да губим повече време.

Тя отвори вратата си. По седалката нямаше кръв. Колата я беше попила цялата. Беше я абсорбирала.

Тя се качи. Майло се спусна бавно и внимателно зад волана.

Отпътуваха към Ню Йорк. Колата сякаш беше празна без Глен.

Амбър също.

Събуди се от клаксон на едно такси, което яростно бибиткаше на някакъв куриер-колоездач, който от своя страна му показваше среден пръст. Тя се изправи, избърса лигата, потекла по брадичката и се загледа в типичните за града тухлени сгради, които минаваха пред погледа ѝ в ритъм, който само тя можеше да чуе в главата си. Следобедното слънце се отразяваше от цветните им прозорци, а тя провери белега на китката си — оставаха 122 часа. Пет дни.

Прозя се.

— Сънуваше кошмар — каза Майло.

— Така ли? Не си спомням — оранжевите и белите тръби навън изпускаха облаци пара двойно по-високи от хората, които ги подминаваха. Това беше Ню Йорк от филмите — не лъскавите небостъргачи на Манхатън, а отрупаните със скелета напукани тротоари, магазините за здравословна храна, кафенета и тухли и мазилка с цвят на шоколад. Това беше Бруклин.

— Била ли си в Ню Йорк? — попита Майло.

— Два пъти — отвърна Амбър. — Когато бях на осем и после още веднъж на дванайсет. Бяхме всички заедно. Имелда ме заведе в Емпайър Стейт, видяхме Статуята на свободата и ходихме да гледаме „Цар Лъв“ на Бродуей. Не помня какво са правили нашите или другите. Ха.