Дерек Ланди - Демон шосе

Имелда хвана Амбър за раменете.

— Амбър, моля те. На този свят ме интересуваш само ти. Твоята безопасност е едничкото нещо, което има значение за мен. Направила съм ужасни, отвратителни, непростими неща в живота си, неща, от които не мога да избягам. Всичките ми злини най-сетне ме настигнаха. Тази нощ е моментът, в който ще платя за цялото зло, което съм сторила. Не, не, аз нямам проблем с това. Разбираш ли? Това ме устройва. Заслужавам си го. Дори… мисля, че се нуждая от това. Но, моля те, умолявам те, нека последното нещо, което ще направя, да се брои за добро. Позволи ми да ти помогна с бягството.

— Но аз не искам да умираш.

— Обичам те, Амбър. Обичам те, миличка. Трябва да живееш. Искам да бъдеш онази, която ще остане жива. Не можах да направя това за собствените си деца. Мога да го направя за теб. За това е родителят. Това означава. Когато пораснеш още, ще разбереш. Когато ти се родят твои деца ще видиш. Ти си всичко, което е от значение. Ти си всичко, което трябва да е от значение. Ти ще дойдеш на нашето място. Ти ще продължиш. Трябва да продължиш, Амбър.

След това се чу познатият рев и Чарджърът спря със свистене насред улицата отпред. Вратата откъм навигаторското място се отвори и Майло дръпна напред седалката.

— Тичайте! — викна той.

Амбър погледна към Имелда, а Имелда се ухили.

— Аз, разбира се, с удоволствие ще продължа напред.

Хукнаха към улицата.

Амбър хвърли поглед назад. Другите вече ги гонеха начело с Бил. Той се движеше толкова бързо, че след секунди щеше да е вече до тях.

Майло форсираше двигателя, сякаш това щеше да ги накара да тичат по-бързо.

Когато вече бяха съвсем близо до Чарджъра, Амбър чу изстрел. Имелда изръмжа, изгуби ритъм и се спъна. Амбър се опита да спре, но Имелда я избута напред.

— Бягай! — подвикна ѝ тя и падна.

Амбър бягаше. Майло издърпа седалката обратно и тя влетя в колата. Зад нея Имелда се хвърли върху Бил, който се опитваше да я настигне. Свлякоха се на земята и се затъркаляха в ръмжаща и хапеща топка. Гумите на Чарджъра се завъртяха, докато Майло набираше скорост, но Амбър се извъртя назад на седалката си, докато останалите се нахвърляха върху Имелда с раздиращи нокти и разкъсващи зъби.

— Върни се — извика Амбър. — Трябва да се върнем!

— Ще ни убият — отвърна Майло.

— Ще ти платя! Ще ти платя с всички пари, които имам!

— Не мога — каза той. — Съжалявам много.

Тя се обърна, за да спори с него, да му закрещи и чак тогава забеляза колко е пребледнял, колко силно се потеше. Управляваше с лявата си ръка, а дясната беше притисната към тялото. Кръв обагряше тениската му.

Главата му клюмна, ръката падна от волана и Чарджърът започна да лавира по пътя. Амбър се протегна, опита се да оправи посоката, крещейки на Майло да се събуди.

Чарджърът се удари в една улична лампа, а главата на Амбър се блъсна в таблото.

Внезапният покой и тишината бяха неестествени и това върна Амбър от границата, след която щеше да изпадне в безсъзнание.

Отвори очи, надигна се и се огледа. Няколко секунди. Беше изгубила само няколко секунди.

В далечината се чуваха сирени.

Тя излезе от колата, увери се, че родителите ѝ не се виждат никъде, наведе се в купето и издърпа Майло на навигаторското място, като се опитваше да не обръща внимание на количеството кръв, което губеше. Щом го закопча, изтича на шофьорското място. Докато посягаше към дръжката на вратата, изпадна във внезапен страх, че Чарджърът може да я заключи отвън, но вратата се отвори под допира ѝ и тя се вмъкна вътре.

Рогата ѝ се опираха в тавана на колата и тя неохотно се промени, за да си освободи повече пространство.

Нагласи седалката, закопча колана и мина на скорост. Изскочиха на пътя и тя изсъска, извъртя кормилото и успя да подкара колата право. Не беше като автомобила, който беше карала на шофьорския курс „При Ед“. Това беше една чудовищност, един тежък метален звяр, а тя беше абсолютно наясно, че във всеки момент може да я извади от играта. Тя забави на един знак „Стоп“, даде мигач и излезе на по-широк път. Широк път, по който се движеха други коли.

— Моля те, нека не се разбия, моля те, нека не се разбия — мърмореше си тя под носа, без да е напълно сигурна дали се моли на Бог, на Дявола или на самия Чарджър.

Час по-късно спря, бръкна в чантата си на задната седалка и извади някакви дрехи. Обу си чорапи и обувки и се уви с едно палто. Температурата в колата беше паднала. Тя покри Майло с одеяло и продължи да кара.