Дерек Ланди - Демон шосе

— Не съм съвсем сигурен какво, по дяволите, става — каза той — обаче ми се стори, че се опитваш да ми направиш нещо лошо. Което е смешно , да му се не види.

Амбър се изправи и срещна погледа му.

— Просто реших да ти дам това, което си търсиш.

— Ауу, имаш предвид с теб ли? Никакъв шанс, момиченце. Харесвам ги височки и надарени, ако се сещаш какво имам предвид?

— Сещам се — отвърна тя и се преобрази във висок, надарен демон с алена кожа. — Е, как ти се струвам сега?

Очите му щяха да изскочат, устата му се отвори, но преди да успее да извика, тя го сграбчи, вдигна го нагоре и го захвърли навътре в пряката. Той се претърколи през една локва, надигна се, а тя го изблъска обратно.

— Сега достатъчно хубава ли съм? — попита тя и се усмихна, демонстрирайки острите си зъби. — Достатъчно секси ли съм?

Удари го с обратната част на дланта си и той се завъртя около оста си, а тя не се отделяше от него.

— Цял живот съм искала да го направя, знаеш ли?

— Махни се от мен! — изпищя той.

Опита се да избяга, но тя го хвана, разбира се, че го хвана, и заби главата му в мръсните тръби, които се спускаха по стената. Той се олюля и падна, но ръцете му още действаха и започна да се влачи надалеч от нея.

Тя го вдигна от земята за глезена и го запрати в стената. Чу се отвратителен хрущящ звук и той падна тежко.

— Какво стана? — попита тя. — Да не ти свършиха комплиментите?

Ръката ѝ се впи в гърлото му, тя се изправи и го повлече след себе си. Държеше го с една ръка над земята с лекота и това ѝ доставяше удоволствие.

— Не го мислѝ — каза. — Няма да те убия. Ще те пусна. Но ти никога няма да забравиш това, нали? И щом видиш някое красиво момиче да крачи по улицата, а и да не е много красиво, ще трябва да се зачудиш — демон ли е? Защото, искаш ли да ти кажа една тайна? Има още много такива като мен там. Хиляди сме, но ти няма да знаеш кой кой е, докато не стане вече късно.

— Аз… съжалявам — изгъргори той.

— Шшт. Почти приключихме. Само искам да ти оставя нещо за спомен. — На ръката ѝ пораснаха дългите нокти. — Ще гравирам думичката „трол“ на челото ти.

Той зарита, замята се, но тя не му обърна внимание, а усмивката ѝ стана още по-широка, когато връхчето на нокътя ѝ се допря до кожата му. Тя го прокара надолу, той закрещя и този писък раздра нейното спокойствие така, сякаш го бе причинила сама на себе си.

Амбър усети тревога, пусна го и отстъпи назад, той се сви на кълбо и прилепи ръце към челото си. Кръвта се лееше свободно.

Тя погледна ръката си, видя как се прибраха ноктите и как кожата ѝ си върна нормалния цвят, и отново стана Амбър — момичето, човешкото същество, не демона, и отново мислите ѝ си бяха нейните и искаше само да повърне.

Но не повърна. Преглътна тежко и отстъпи. Побягна от пряката, навела ниско глава и почти на бегом се върна в хотела.

Амбър седеше на крайчеца на леглото си. След минути осъзна, че трепери. Взе си душ, обу си долнището на пижамата и тениска и отново седна на същото място.

— Какво, по дяволите? — прошепна тя на празната стая.

Включи малкия телевизор, за да отвлече мислите си към нещо друго и започна да сменя каналите. Подмина маратона с „Двама мъже и половина“ и намери някакъв стар сериал, в който някакъв човек с костюм, вратовръзка и маска се бореше с върколак. Не беше кой знае какво, но беше по-добре от „Двама мъже и половина“. Гледа, докато не се отегчи съвсем, после смени канала и хвана края на едно повторение на „Мрачни места“.

Усмивката ѝ угасна още преди да се е появила — за пръв път беше гледала този епизод вкъщи, с родителите си. Беше епизодът, в който трима ловци преследваха Балтазар из един празен град. Бил беше влязъл, тъкмо когато те обясняваха как са стигнали до него. Спомни си с голяма яснота изражението върху лицето на баща ѝ, докато удържаше желанието си да ѝ каже колко нелепо е това обяснение.

В негова защита обаче, беше си задържал мнението за себе си. Но той винаги правеше така, според нея. Опита се да си припомни някой случай, когато бе коментирал любима книга или филм и не се изненада, когато не се сети за нито един. По някакъв много особен начин той всъщност бе добър баща.

Амбър изключи телевизора. Вече беше тъмно, почти единайсет часа. Трябваше да поспи или поне да се опита. Вместо това взе айпада и влезе във форума на „Мрачни места“. Никой от тези, които харесваше, не беше вътре, така че тя пропусна разговорите и гиф-овете. Гледаше небесносините очи на Балтазар и намери късче от онази утеха, старото чувство за близост. Очите ѝ започнаха да се насълзяват и тя се засмя на себе си, но в този смях нямаше веселие. Пусна айпада на леглото, отиде до прозореца и допря чело в стъклото. Видя как някакъв мъж се насочва към улицата от една от стаите.