М. Н.
* * *
Животните се опитвали да пеят и да викат на нещастния Катберт от върха на планината, ала били твърде далеч, а гласовете им прекадено слаби, та макар ушите на Катберт да били гигантски, той долавял само тих далечен шепот.
— Хайде, говорете ми, де! — умолявал ги той. — Елате да си говорим!
След известно време животните започнали да страдат за своя приятел, особено емурафата.
— О, за бога — ядосвала се тя. — Той не иска нищо повече от малко компания. Толкова ли е много?
— Бих казала, че е много — рекла страхомечката. — Опасно е да се слиза долу, а сега, когато Катберт е превърнат в камък, кой ще ни върне обратно на безопасния връх?
— С нищо не можем да му помогнем — поклатил двете си глави рисът. — Освен ако не знаеш как се обезсилва проклятие на вещица.
— Разбира се, че не зная — отвърнала емурафата. — Но това няма значение. Всички ще умрем един ден и може би днес е дошъл редът на Катберт. Но не бива да го оставим да умре сам. Не ще мога след това да живея със себе си.
Вината наистина изглеждала по-голяма, отколкото животните биха могли да понесат, и скоро те всички решили да се присъединят към емурафата въпреки опасностите, които ги дебнели долу. Водени от нея, те сплели стълба от телата си, като се уловили за ръце, крака, лапи и копита, и се спуснали по стръмния склон. Как щели да се върнат обратно бил въпрос, който оставили да обмислят по-късно. Изтичали при Катберт и се заели да го утешават, а великанът заплакал от радост, докато бавно се вкаменявал.
Те не спирали да му говорят, но гласът му ставал все по-тих и по-тих, устните и гърлото му се втвърдявали и накрая едва успявали да помръднат. Гласът му бил толкова слаб, че животните се зачудили дали не е умрял. Емурафата притиснала глава към гърдите на Катберт.
След малко обявила:
— Все още чувам сърцето му да бие.
Мушитрънчето, което можело да се преобразява в жена, се покатерило върху ухото на Катберт и се провикнало:
— Можеш ли да ни чуеш, приятелю?
И от каменното гърло долетял звук, който приличал по-скоро на повей на вятър:
— Да, приятели.
Всички закрещели от радост. Вътре в каменната си кожа Катберт бил все още жив. Проклятието на вещицата било силно, но не достатъчно, за да го вкамени напълно. Сега животните се грижели за Катберт, както някога той за тях — правели му компания, събирали храна и я пускали в отворената му уста, не спирали да му приказват по цял ден. (Той отговарял все по-рядко, но те знаели, че е жив, защото сърцето му биело.) И макар че безкрилите между тях нямали възможност да стигнат безопасния връх, Катберт успял да ги опази по друг начин. Нощем те спели в каменната му уста и ако наблизо се появявали ловци, се спускали в гърлото и издавали оттам ужасяващи звуци, които ги прогонвали. Катберт станал техен дом и убежище и въпреки че не можел да помръдне нито едно мускулче, бил щастлив както преди.
Много години по-късно сърцето на великана най-накрая спряло да тупти. Той издъхнал в мир, заобиколен от приятели — един щастлив великан. Мушитрънчето пораснало и сега вече било имбрин, която решила, че са твърде много, за да продължат да обитават вътрешността на каменния гигант, и затова отвела всички чудати животни в примка на времето, която създала на върха 26 26 Те се изкатерили горе с помощта на находчива система от въжета и макари, създадена от самата мис Рен. — Б.ред.
. Тя разположила входа за примката вътре в Катберт. По такъв начин той никога нямало да бъде забравен и всяко влизане и излизане било възможност да отдадат почит на техния стар приятел.
Всеки път, когато тя или някое от животните минавали през Катберт, те го потупвали по рамото и казвали: „Здрасти, приятелю“. Ако пък се спирали и се заслушвали внимателно и ако вятърът духал в подходяща посока, можели да чуят звуци досущ като „здравейте“.
МИЛЪРД НЪЛИНГС е уважаван филолог, известен учен и бивш питомец в Дома за чудати деца на мис Перигрин. Докато живеел там, той спечелил над двайсет научни степени, написал най-изчерпателната история за един ден на малък остров и помогнал да бъдат победени две наистина ужасни чудовища. Той е алергичен към гнева на страхомечките и фъстъченото масло. Не може да бъде видян с просто око.
РАНСЪМ РИГС е автор на бестселърите от серията за чудатите деца на мис Перигрин. Родил се е в една ферма в Мериленд и е израсъл в Южна Флорида. Следвал е филология в „Кениън колидж“ и филмово изкуство в университета на Южна Калифорния. Живее в Лос Анджелис с жена си, прочутата писателка Техерех Мафи.
Читать дальше