Рансъм Ригс: Приказки за чудатите

— В никакъв случай — възразил Фергюс. — Аз не съм като теб. Ти си чудовище.

— Аз съм само човек — изтъкнал капитанът. — Виж, теб онези смятат за чудовище. А важното е какво мислят хората за теб.

— Но аз само се опитвах да им помогна — оправдал се Фергюс. Сетне се замислил дали наистина е така. Неблагодарната тълпа го заплашила и принудила да повика вълна от морето. Ала, разгневен от отношението им, не бил ли той този, който направил вълната по-голяма от необходимото? Някаква тъмна, мрачна страна в душата му не унищожила ли нарочно града? Може би той наистина бил чудовище?

Фергюс решил, че ще е най-добре оттук нататък да заживее в пълно усамотение. Оставил умиращия капитан и заслизал към града. По тъмно вече вървял по опустошените улици, ала никой не го видял. Потърсил някоя здрава лодка на пристанището, но те всички били разпръснати в морето от гигантската вълна.

Той скочил във водата и заплувал към нещо, което му заприличало на голяма, преобърната лодка, но се оказало, че е една от дървените къщи, носеща се на една страна. Фергюс се промъкнал през входната врата, повикал една вълна да изправи къщата и я подкарал навътре в морето, право на юг.

Дни наред тласкал къщата все на юг и се хранел с рибата, която влизала през входната врата. След около седмица престанал да среща айсберги. След две времето започнало да се затопля. След три ледът по прозорците се стопил, морето се успокоило и задухал тропически вятър.

Къщата все още била запазила голяма част от мебелите си. Денем той седял в едно меко кресло и четял книги. Когато искал да се поприпича на слънце, се изкатервал през прозореца и лягал на покрива. Нощем се мушвал в леглото и люшкането на вълните го приспивало. Така се носел седмици наред, напълно доволен от живота.

После един ден видял кораб на хоризонта. Тъй като не искал да се среща с никого, накарал къщата да свърне встрани, ала корабът също извил и го последвал, и тъй като разпънал всички платна, скоро го застигнал.

Била страховита наглед шхуна с три мачти, издигаща се високо над къщата. Спуснали въжена стълба от едната страна. Изглежда, корабът не смятал да го остави на мира и Фергюс решил да се качи на борда, да съобщи на екипажа, че не се нуждае от спасяване, и да ги отпрати по пътя им. Но когато се озовал горе и стъпил на палубата, с изненада открил, че тя е пуста — имало само едно момиче, приблизително на неговата възраст. Тя била с мургава кожа и черна коса и го гледала навъсено.

— Какво правиш в тази къща насред океана? — попитала.

— Бягам от остров в студения север — отвърнал Фергюс.

— И как успя да накараш къщата да плава? — попитало подозрително момичето. — И да стигне чак дотук без платна?

— Сигурно съм имал късмет — смотолевил Фергюс.

— Това е нелепо — завъртяла глава девойката. — Кажи ми истината.

— Съжалявам, но обещах на майка ми да не казвам на никого.

Момичето го изгледало с присвити очи, като че се питало дали да не го изхвърли зад борда. Фергюс избягнал погледа ѝ и се озърнал обезпокоено.

— Къде е капитанът? — поинтересувал се той.

— В нея гледаш — бил отговорът.

— О! — възкликнал Фергюс. — А къде ти е екипажът?

— Виждаш го пред себе си.

Фергюс не можел да повярва на думите ѝ.

— Искаш да кажеш, че си управлявала този огромен кораб чак от…

— Кабо Верде — вметнало момичето.

— … чак от Кабо Верде съвсем сама?

— Да, точно така.

— Как?!

— Съжалявам — свило рамене момичето. — Но мама ми заръча да не говоря с никого за това. — Тя се обърнала, вдигнала ръце и изведнъж отнякъде се извил вятър и изпънал платната. Когато отново го погледнала, на устните ѝ трептяла усмивка. — Казвам се Цезария — представила се тя и му протегнала ръка.

Фергюс бил изумен. Никога досега не бил срещал някого като себе си.

— П-приятно ми е да се запознаем — заекнал той. — Аз съм Фергюс.

— Ей, Фергюс, къщата ти отплава!

Фергюс се извърнал, за да установи, че къщата му се отдалечава от кораба. Сетне една голяма вълна я ударила, тя се прекатурила и потънала.

Фергюс нямал нищо против. Вече бил решил, че повече не се нуждае от нея. Всъщност не било изключено тъкмо той подсъзнателно да е пратил вълната, която я потопила.

— Какво пък, май няма как да се измъкна оттук — въздъхнал той.

— Не е проблем, поне от моя страна — усмихнала се Цезария.

— Чудесно — рекъл Фергюс и също се усмихнал.

И двамата продължили да се зяпат ухилено още дълго време, защото знаели, че най-сетне са Открили някого, с когото да споделят тайните си.