Рансъм Ригс: Приказки за чудатите

Имало в едно чудато време, в една гора, древна и дълбока, много скитащи животни. Сред тях се срещали зайци, лисици и елени, също както във всяка гора, но освен тях имало и далеч по-редки животни, като кокилести страхомечки, двуглави рисове и говорещи емурафи. Тези чудни животни били любима цел за ловците, които обичали да ги отстрелват и окачват на стените си, за да се фукат с тях пред другарите си, но били харесвани и от звероукротителите, които пък ги затваряли в клетка и ги показвали за пари. Вие сигурно бихте си помислили, че е далеч по-добре да бъдеш затворен в клетка, отколкото да те гръмнат и опънат на стената, но за да са щастливи, необикновените създания трябвало да тичат на воля и след известно време духът на пленените помръквал и те започвали да завиждат на красящите стената свои бивши събратя.

По това време по земята още крачели великани, както е било в отдавнашната Алдинска епоха, макар че вече били по-малко на брой и на изчезване 25 25 Което не означавало, че гигантите изчезнали напълно, те просто спрели да ходят по земята. Прочетете приказката за Кокоболо и ще узнаете какво е станало с тях. — Б. ред. . Случило се така, че един от тези великани живеел близо до гората. Той бил много кротък, говорел тихо, хранел се с растения, а името му било Катберт. Един ден Катберт отишъл в гората да събира боровинки и видял ловец да гони една емурафа. Катберт вдигнал малката емурафа за вратлето и като се изправил в целия си ръст и дори на пръсти, което правел рядко, защото така старите му кокали пукали, той успял да се протегне много на високо и да постави емурафата на планинския връх, където била вън от опасност. После, за да довърши започнатото, смачкал ловеца на желе с пета.

Вестта за добрината на Катберт се разнесла из гората и скоро чудатите животни взели да го навестяват всекидневно и да го молят да ги пренесе на върха, за да са далече от опасност. А Катберт им казвал:

— Аз ще ви пазя, малки братя и сестри. В замяна искам само да разговаряте с мен и да ми правите компания. На света не са останали много великани и понякога се чувствам самотен.

А те отвръщали:

— Разбира се, Катберт, ще го правим.

И така всеки ден Катберт спасявал все повече чудати животни от ловците, вдигал ги на планината за вратлетата и постепенно горе се събрала цяла менажерия. Животните били щастливи там, защото най-сетне можели да живеят на спокойствие, Катберт също бил доволен, тъй като, когато се изправел в целия си ръст и подпирал брадичка на върха на планината, можел да разговаря на воля с новите си приятели. Но една сутрин вещица дошла да навести Катберт. Той се къпел в малкото езерце в сянката на планината, когато чул гласа ѝ:

— Ужасно съжалявам, но сега трябва да те превърна в камък.

— И защо ще правиш подобно нещо? — попитал великанът. — Аз съм много добър. Аз съм от великаните, които помагат.

— Нае ме семейството на ловеца, когото си смачкал — обяснила тя.

— Ах — рекъл той. — Забрави за него.

— Ужасно съжалявам — повторила вещицата, махнала с брезово клонче и бедният Катберт се вкаменил.

Изведнъж той станал много тежък — толкова тежък, че започнал да потъва в езерото. Потъвал и потъвал, и не спирал да потъва, докато водата не стигнала до шията му. Неговите приятели животните видели какво се случило и макар да се чувствали ужасно, решили, че няма с какво да му помогнат.

— Зная, че не можете да ме спасите — извикал Катберт на приятелите си, — но поне елате да разговаряте с мен! Заклещен съм в това езеро и съм ужасно самотен!

— Но ако слезем долу, ловците ще тръгнат подире ни! — извикали му те.

Катберт знаел, че са прави, но въпреки това продължавал да ги моли.

— Говорете с мен! — викал им той. — Моля ви, елате да си говорим.

Животните се опитвали да пеят и да викат на нещастния Катберт от върха на планината, ала били твърде далеч, а гласовете им прекалено слаби, та макар ушите на Катберт да били гигантски, той долавял само тих далечен шепот.

— Хайде, говорете ми, де! — умолявал ги той. — Елате да си говорим!

Но те не дошли. А той продължавал да ги зове, докато гърлото му се превърнало в камък, както останалата част на тялото.

Бележка на редактора

Обичайно приказката свършва на това място. Но тя е прекалено тъжна и лишена от каквито и да било поуки, освен това винаги докарва слушателите до сълзи и затова е станало традиция разказвачите да импровизират с нови и не толкова песимистични продължения. Позволих си да включа тук моето собствено.