Рансъм Ригс: Приказки за чудатите

— Тук не държим пътници без билет! — рекъл той. — Само такива, които са си платили.

— Но аз не съм пътник без билет — примолил се Фергюс. — Нали ме спасихте от морето!

— Аз казвам кой може да остава — изръмжал капитанът. — И всичко, което знам, е, че не си заплатил за пътуването.

— Ще си го отработя! — помолил се отново Фергюс. — Моля ви, не ме хвърляйте в морето!

— Щял да работи! — засмял се капитанът. — Ръцете му са като върлини, а краката като на пиле. Каква работа можеш да вършиш?

Макар Фергюс да знаел, че умението му да властва над вълни и течения може да е от голяма полза за капитана, той вече бил научил горчивия урок и си държал езика зад зъбите.

— Ще работя по-упорито от всеки друг, и никога няма да ме чуете да се оплаквам, каквото и да ме накарате да върша!

— Така ли? — изгледал го капитанът. — Ще видим тая работа. Някой да донесе на това момче четка!

Капитанът превърнал Фергюс в личен роб. Всеки ден трябвало да почиства каютата му, да глади дрехите му, да лъска обувките и да му поднася храната, а когато приключел с това, миел палубата с четка и ведро, изхвърлял кофите от нужниците, които били тежки и се плискали в краката му. Фергюс наистина вършел повече работа от всеки друг на кораба, но верен на думата си, никога не се оплаквал.

Не работата го безпокояла, а храната на кораба. Капитанът бил взел твърде много пътници и недостатъчно провизии и докато той и моряците му се хранели като царе, Фергюс и другите били принудени да преживяват с коричка хляб и канче борш, който съдържал повече курешки, отколкото месо. Но дори тези почти негодни за ядене порции не достигали и колкото и бързо да се носел „Хана“ по вълните, нямало да могат да им се радват до края на плаването. Времето бързо застудявало, което не било типично за сезона. Една сутрин дори завалял сняг, макар да било късна пролет. Някой от пътниците посочил, че слънцето не е там, където би трябвало за плаване на запад към Америка, и че вместо това, изглежда, се носели право на север.

Група пътници се изправили срещу капитана.

— Къде се намираме? — настояли да узнаят те. — Наистина ли това е пътят за Америка?

— Това е пряк маршрут — уверил ги капитанът. — Ще стигнем там за нула време.

Същия следобед Фергюс видял в далечината да се носят айсберги. Започнал да подозира, че са били измамени, и вечерта отишъл да подслушва зад вратата на капитана, докато се преструвал, че търка пода.

— Още ден-два и ще стигнем остров Пелт — чул го да казва на боцмана. — Ще вземем товара от кожи, ще го доставим в Ню Йорк и ще спечелим двойно от това плаване!

Значи изобщо не плавали по съкратен маршрут. Били се отклонили нарочно от курса и удължили пътуването, което означавало, че пътниците почти със сигурност ще започнат да гладуват, преди да влязат в пристанището.

Фергюс чул шум и понечил да се скрие, но капитанът отворил внезапно вратата.

— Този тип ни подслушва! — креснал той. — Какво чу?

— Всичко до последната дума! — отвърнал Фергюс. — И когато разкажа за това на пътниците, те ще ви хвърлят зад борда!

Капитанът и боцманът извадили ножове. Но едва се надвесили над него и се чул ужасяващ трясък, последван от нещо, което наподобявало земетресение, и те всички изпопадали на пода.

Капитанът и боцманът скочили на крака и избягали от каютата, забравили за Фергюс пред лицето на новата заплаха. „Хана“ се блъснал в айсберг и потъвал бързо. Имало само една спасителна лодка и преди пътниците да разберат какво става, капитан Шоу и неговият екипаж от страхливци се натоварили в нея. Отчаяни майки призовавали капитана да вземе децата им на борда, но мъжете в лодката заплашвали с пистолети в ръце всички, които се опитвали да ги доближат. А след това капитанът и хората му изчезнали, нямало повече спасителни съдове и Фергюс и другите пътници останали сами на потъващия кораб насред мразовитото море 24 24 Това също отговаря на действителността — късно през нощта на 27 април „Хана“ се сблъскал с айсберг и Шоу избягал от кораба с единствената спасителна лодка. — Б.ред. .

Луната греела високо и ярко в небето и на светлината ѝ Фергюс можел да разгледа айсберга, с който се сблъскали. Не бил далече и изглеждал достатъчно широк и равен, за да може да се стои на него. Корабът се наклонил сериозно на една страна, но все още не бил потънал, и затова Фергюс повикал една вълна, която изтикала пробития съд до ръба на айсберга. Пътниците започнали да си помагат едни на други и да се прехвърлят, последният от тях напуснал кораба мигове преди той да потъне в черните води. Всички викали от радост и се прегръщали, но гласовете им бързо утихнали, когато внезапно се извил свиреп вятър. Изглежда, били разменили бързата смърт за бавна и мъчителна от студ и глад. Прекарали нощта зъзнещи на леда, притиснати едни в други, за да съхранят топлината. Когато се събудили на сутринта, открили, че наоколо се навърта бяла мечка. Била измършавяла и доста гладна на вид. Хората и мечката се гледали разтревожено и после, след няколко часа, мечката се изправила и се доближила до ръба на айсберга. Явно дочула нещо и когато Фергюс я последвал на известно разстояние, видял, че само на стотина метра от тях морето кипи от голям пасаж риби. Били хиляди на брой — повече от достатъчно, за да нахранят всички, стига да успеят да ги достигнат!