Йън Ървайн - Геомант

Много участъци бяха наводнени. Девойката се укори, че не е взела със себе си щипците с удължена дръжка на Джоейн. С тях щеше да е в състояние да проверява дълбочината. Докато сега не ѝ оставаше друго, освен да навлиза слепешком и да се надява, че нивото на водата няма да се изкачи над раменете ѝ, защото с багажа си не можеше да плува.

В повечето случаи водата ѝ стигаше най-много до под кръста, ала беше адски студена. Освен това не се отразяваше добре на ботушите ѝ. В края на деня Тиан бе изтощена, а мокрият плат бе протрил вътрешната страна на бедрата ѝ.

Тя си намери място за нощувка и се съблече, за да огледа пораженията от прехода. Кожата ѝ се бе зачервила здравата. Неволно си представи, какво би казала матроната за петна на подобно стратегическо място, което я накара да избухне в смях. Прозвуча ѝ странно, особено когато ехото я връхлетя. Някак маниакално.

През целия ден Тиан бе размишлявала за сияещия кристал. Той не приличаше на нито един от хедроните, с които бе работила досега. Не беше обработван, за да придобие съвършената си форма — тя просто беше негова същина, с която се бе появил преди милиони години. Младата жена го искаше отчаяно и това я притесняваше. Възможно ли беше между нея и кристала да се е образувала връзка само след едно използване? Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не посегне да го извади от раницата.

Тази нощ тя отново сънува младия мъж, но този път бе различно. Двамата се намираха един срещу друг и се гледаха. Той започна да тича към нея. Тиан също се затича. Той протегна ръце. По лицето му се четеше желание. Тя застина. Бляновете ѝ винаги бяха приключвали със спасяването. Но този сън показваше, че младежът иска нещо от нея. Какво? Тиан не искаше да се обвързва по такъв начин. Тя се извърна. Младият мъж отпусна ръце и си отиде с наведена глава.

Вцепеняващите емоции я преследваха и след събуждането. Обзе я чувство на безпомощност, неувереност. Това бе другата причина да не си избере партньор. Да сподели живота си с друг означаваше да се лиши от контрола, над чието придобиване бе полагала такива усилия. Тя затвори очи и простена, измъчвана от неизяснените чувства. В този миг дочу някакво трополене.

Преследваха я! Тиан свали сухите дрехи, нахлузи все още влажните, нарами въжето и метна раницата си на гръб. Сетне, взела сияещия кристал в едната си ръка и парче хляб в другата, тя пое на път.

Едва при наближаването на първия кръстопът Тиан осъзна, че съставената от нея карта е изчезнала от ума ѝ. Младата жена застина на място, с гърчеща се в стомаха ѝ паника. Как се беше случило подобно нещо? Без контрола, който разсъдъкът ѝ позволяваше да упражнява над ситуацията, тя се превръщаше в обикновен беглец, който не притежава никакви права и място.

Тропотът прозвуча по-близо. Тиан с все сили започна да потиска паниката си, както бе правила преди изпит. Успокой се. Можеш да го направиш. Тази карта е нищо в сравнение със схемите, които си запомняла. Дишай дълбоко и последователно. Изхвърли всичко останало от ума си.

Но не можеше да си припомни картата — беше прекалено уморена. По тунела вече долитаха откъслечни войнишки стъпки. Паниката ѝ се опитваше да я накара да побегне стремглаво. Много ѝ се искаше да се поддаде.

Наложи ѝ се съзнателно да пристъпи към това, което някога бе представлявало автоматизиран процес. „Започвай от самото начало, момиче!“, често ѝ бе казвал майстор Баркъс. „Опитваш се да направиш повече, отколкото е по силите на клетия ти ум.“

Не, нямаше да позволи на това подземие да я надвие. Тя си представи входа на тунела и мислено пое по него, започвайки наново да изгражда картата си. Построи я до разклонението, пред което се намираше сега. Проходите на разклоненията пред нея се появиха сами, макар и само до мястото, докъдето достигаше светлината на кристала.

Тиан продължаваше да върви и попълва картата си. При подминаването на едно от разклоненията съответстващите му тунели се протегнаха сами и се сключиха с друг тунел. Тя си наложи да не мисли за това, умишлено се съсредоточи още по-силно към непосредствената си работа — и внезапно цялата карта избухна в ума ѝ. Едновременно с появата си донесе и разбирането за разположението на дългия тунел.

Няколко часа занаятчията лъкатушеше из лабиринта. На два пъти ѝ се наложи да нагази във вода, която ѝ стигаше почти до шията. За пръв път тя не негодуваше срещу течните трудности — наводнените участъци щяха да затруднят и преследвачите ѝ. Щеше да им се наложи да претърсват всеки проход.